Като с всеки занаят...

Поглеждайки назад, се натъкнах на първия материал, който съм написал. Беше свързан с учителя по физкултура Младен Младенов, той е легенда в българския спорт. Работеше в 127-о училище „Иван Денкоглу“ в центъра на София, където израснах. В малкото куклено физкултурно салонче създаваше като на поточна линия елитни баскетболисти и завършени човешки същества. Великолепни характери, някои от които станаха гръбнака на националния отбор на България. Превърна целия квартал в баскетболен. Разбира се, най-големият му шедьовър е неговият син, Георги Младенов, може би най-добрият български баскетболист за всички времена. Първият ми материал е за този учител и си личи, че съм го написал със сърце. Тогава бях на 20, следвах. Сега виждам колко несръчно е написано. Малко по малко човек рафинира качествата, които са необходими, за да постигне целта си. Хората, които се втурват, прескачат няколко фази, и директно от университета искат да станат министри на образованието... Всичко е в тези 10 хил. часа, които трябва да вложиш в нещо, за да го усвоиш. Човек трябва да е поживял малко. С любимата ми музика е същото. Аз обичам блус музиката. Имаше едно момче, Броуди Бастер се казва, живееше в моя район в Канзас Сити и беше виртуозен на хармоника. Още като 5-6-годишен. Беше сензация. Но както с блуса, така и с други неща, особено в изкуството, човек трябва да е минал през взаимоотношения, болка, загуба, да е изпитал разочарования.

Да, но сега се смята, че трябва да сме 365 дни щастливи, и хората не си дават сметка колко важни са тези преживявания.

Те са обогатяващи. Животът на Пейо Яворов е ужасяваща древногръцка трагедия. Едно разочарование, последвано от друго, трето, четвърто, разбито сърце, съсипани взаимоотношения, самоубийство, слепота, болка, смърт, но нямаше да създаде тези непреходни прелестни стихове, които нямат еквивалент в световната поезия, ако не беше страдал. И в блуса е така. Блус означава тъга. Трудно е за едно 16-20-годишно момче да прави истинска блус музика. Затова трябва да си плакал, да си имал рани, които да кървят и да болят, така че Броуди Бастър не стана легендарен блусмузикант.

А защо говориш за крива, а не за плато на щастието?

Заглавието идва от една от историите в книгата, посветена на играч по американски футбол с неописуеми перипетии. Кърт Уорнър. Той не е имал обикновената траектория за елитен състезател в професионалните спортове, през по-голямата част от живота му не са го приемали сериозно, минал е през много спадове и възходи, работил е дори като товарач в супермаркет, и то в напреднала спортна възраст. Въпреки това той успя да се върне в спорта и да се добере до самия връх. Той гледаше на всеки спад в живота като на предчувствие за възход, а когато стигнеше върха, не го възприемаше като крайна точка, знаеше, че може би ще последва друг спад и после може да се качи на друг връх. Човек минава през фази в живота си. Но така сме настроени. Дори биологично. Сега, докато си говорим, клетките ни умират. Няма да сме здрави така, както сме сега, цял живот. Всичко се променя, щастието е крива.