Вие ли го поискаха или те от вас да направите този специален клас?

Преди години имаше един много инициативен кмет на Модена, който покани мен, Лучано Павароти, горкия, и Мирела Френи да преподаваме в консерваторията. Останах само аз.  Това бе със специално разрешение от министерството. Значи има тези формални бюрократически правила навсякъде. Но наистина е обидно. Когато ми се явява нов студент, аз го питам къде си учил. И той ми казва – в един коя си консерватория. С кого си учил? Казва ми име, което аз, пяла над 55 години във всички световни театри, никога не съм чувала. Това значи, че преподават не тези, които са пели. Парадокс, но навсякъде може би е така.

Очаквахте ли наградата „Мария Калас“ и за вас тя означава ли продължение на връзката ви с нея?

Аз нищо не очаквам. Посипват ми се награди от всички страни. И да ви кажа, отказвам  ги. Но наградата „Мария Калас“ във Верона беше много важна за мен. Запознахме се с Калас, работихме заедно в нейната първа режисура на оперен спектакъл. Изпитвам много топло майчинско чувство към нея.

Плакахте ли, когато ви връчиха тази награда, както когато сте присъствала на спектакъл, в който Калас са е „разклатила“ и е била освиркана от публиката?

Аз много рядко плача. Нито викам, нито плача.

Как я усетихте тази награда, промени ли се ритъмът на сърцето ви, когато я поехте в ръцете си?

Винаги казвам това, което мисля, не мога да съм празнодумка. Премията за мен не беше емоция. Най-голямото вълнение, една връзка, която истински почувствах с Мария Калас, беше на сцената преди години. Пеех в Арена ди Верона Бътерфлай. Имаше толкова публика – по 20 хиляди души на вечер, че трябваше да направят още два спектакъла „Мадам Бътерфлай“. Това бяха времената, когато т.нар. примадони имахме след себе си страшен поток от публика. Опашки от автобуси и коли, хората пристигаха, за да чуят точно теб в тази опера. Това беше феноменът на старото оперно изкуство. Когато сложиха тези два специални спектакъла в Арената, единият беше на 2 август, когато е бил дебютът на Калас на тази сцена. И в края на спектакъла, когато цялата Арена беше на крака, стана и оркестърът дори да ме аплодира. Директорката на Арена ди Верона се появи с грамаден букет и каза:  това е твоят триумф. Тогава инстинктивно аз вдигнах ръка нагоре и усетих, че Мария е там, че е с мен. Като лъч, който падна върху ми. Вярвате ли ми?

Не само вярвам, настръхвам, като ми го разказвате. Но преди време настръхнах по друга една причина – като видях Чечилия Бартоли с брада на обложката на албума й със записи на арии, изпълнявани от Фаринели, кастрата Фаринели.

Тя има право. В този период, когато директорът на Ковънт Гардън седи до теб на един голям международен конкурс да избираме заедно нови певци, и ми казва в очите за една моя ученичка: тя е много добра, но ние имаме нужда от нови лица. Какво значи това? Че което нашето поколение имаше от големите майстори, направили всичко, за да ни възпитат, да пораснем, да ни скулптират като артисти, го няма. Пазарът има нужда от нови лица, от нови явления. Така че тя има право да си лепи мустаци и брада, каквото си иска, защото така може би продава повече. Цинично е, но вероятно трябва да го приемем. Това е новото време. Приемам даже моите студенти по време на лекция да си гледат телефоните. Виждам ги и си замълчавам. Нищо не казах, когато един мой студент пее френска ария, без да има понятие от френски език. Или руска ария, без грам познаване на руския език. Те учат като папагали. Вече са свикнали всичко да намират готово. Няма значение, че не знаеш за какво пееш. Трябва да се боря, да обяснявам, че всяка дума е свързана с музиката, че те е нужно да знаят за какво пеят.