Колко души са нужни за създаването на едно дете? Най-малко четири, според романа на Даниела Петрова „Майката на дъщеря й“, като в тази бройка не влиза лекарят, извършващ инвитро оплождането. Тъй като действието се развива в САЩ, част от карето е психотерапевт. А жените са с български произход.

Романът е дебютен за Даниела Петрова и има признанието на едно от най-големите американски издателства – „Пътнам“. С него авторката вече има договор за втори роман, а в главата й се оформя идея за трети. Това научавам от разговора си с Даниела, докато е в София за представяне на българския превод на творбата й. Даниела според мен физически прилича на една от героините в „Майката на дъщеря й“. Впоследствие ще науча, че е вградила своя житейски опит в останалите образи. Само това, че не яде продукти, съдържащи глутен, не е използвала. Може би и още, но едва ли бих могла да го узная за час време, колкото ни трябваше да изпием по едно кафе.   

Даниела, във всяко преместване има история. И най-често тя е любов. Такава ли беше причината да емигрирате в САЩ?

Бях студентка трета година във ВИАС, специалност архитектура, когато през пролетта на 1995-а заминах за Щатите. И вие правилно се досетихте за причината – любов. Още в първи курс се запознах с един американец от български произход, две години връзката ни продължи въпреки разстоянията. Тогава нямаше социални медии, мобилни телефони, дори интернет нямаше в България. Накрая зарязах образованието си и заминах при него. Почти не говорех английски, много малко. Нямах идея и с какво ще се занимавам. Но много ми се искаше да пиша. В България още от съвсем малка започнах, първото си стихотворение написах в трети клас. Продължих с разкази. Но тъй като по онова време писането не изглеждаше като доходна професия, моето семейство настоя да си избера образование, което ще ме направи нещо различно от работничка в завод или фабрика. Родителите ми бяха работници, израснах в Банишора. Завърших най-напред строителен техникум, а после ме приеха архитектура. А заминаването ми в Щатите видях като възможност да приключа с това, което не ми беше на сърце, и да се съсредоточа в писането.

Много смело сте мечтали тогава! Да пишете на език, който почти не владеете...

Да, английският ми беше достатъчен, за да се разбирам със съпруга ми, който говореше и малко български. Първите месеци, докато гледахме филми, се налагаше той да спира видеото и да ми превежда на разбираем за мен език казаното до момента. Тогава пак пишех стихове, които сега – като си ги погледна, се смея. Започнах да посещавам вечерни курсове по английски, докато работех...

А какво работехте?

Без никакво образование и без препоръки ми беше трудно да си намеря работа дори като чистачка и детегледачка. Но така започнах. По-късно си намерих работа в библиотеката на музея Метрополитън. Затова и една от героините в романа ми работи там. В Метрополитън се научих да работя с компютър. По-късно записах философия в Колумбийския университет, завърших бакалавър и записах магистратура психология. Първите курсове по творческо писане, които се осмелих да взема, бяха през последната година в Колумбийския университет. Една от моите преподавателки ме покани да вляза в частната й група писатели, която водеше. Там бяха първите ми стъпки – пишех есета и разкази. Започнах да публикувам в „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън поуст“, „Мари Клер“, в литературни списания...

Как се оформи идеята за роман? Вече разбирам откъде сте събрали материал за героите в него.

Аз малко работих и като психолог. Това ми помогна не само да изграждам характерите на различните персонажи, а и да включа в романа си психотерапевта.

Имате ли деца?

Не. Пробвахме със съпруга ми инвитро. Така че са ми добре и много отблизо познати процедурите, емоциите. Използвах този опит в романа си. Нямаше нужда да правя допълнителни проучвания, както за работата на кураторите в Метрополитън, за детективската работа в полицията... Няколко пъти се срещах с един полицай, много добър човек, който ми разказваше различни случаи от практиката си на разследващ.