Не знам дали сте попадали на едно място с Татяна Лолова. Тя е истинско „шило в торба не седи”. Няма как да не я забележите, независимо дали става дума за премиера на книга от ирландски писател, филм на български режисьор или събиране някакво с нестопанска цел. Предизвиква ръкопляскания още с появата си, напоследък е с придружител заради по-несигурното придвижване, но очите й са живи колкото торба с котки.

Тя си знае какво й е след като любимият й мъж си отиде завинаги, но сред хора не си позволява тъгата и умората да надвият сиянието й на момиче. Татяна Лолова е истинско нематериално национално богатство не само заради дарбата си на комедийна актриса, а и заради таланта си да излъчва ведрост в едно обичащо да се вайка общество. Тя е стендъп комик по натура, тя става от мястото си в залата и призовава доброто настроение.

Сега Татяна Лолова издаде своите „Дневници&делници” под съставителството на Георги Тошев, който беше до нея в най-тежките й дни след раздялата с мъжа, който цяла България знае като Славето. Със Светослав Светославов Таня Лолова споделя живота си цели 56 години. След смъртта му отваря старите тетрадки и албуми, изважда картички и писма и се опитва да подреди спомените си, не само за него, но и за важните хора в живота си – за отишлите си Нейчо Попов, Григор Вачков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Велко Кънев, Николай Хайтов, Никола Анастасов, Георги Русев. Пише чудесни малки „драски и шарки” за Лили Иванова, Стоянка Мутафова, Калин Сърменов, Цветана Манева.

Таня Лолова обича да подкрепя колегите си, на премиери и пресконференции насища атмосферата с озона на смеха. На представянето на „Вездесъщият” ще се обърне към Велислав Павлов и заради харизматичното му присъствие във филма ще попита: „Откъде се пръкна това момче Велислав Павлов? Какъв Велислав е той? Неговото име е Демон!“ На премиерата в Царево на книгата на Стефан Данаилов ще каже към публиката: „Той е и красив, и талантлив, а това е рядко съчетание при актьорите”. При нея отсъства баналността на похвалата, винаги надделява личният момент, интересният детайл. Това го има и в нейните дневници-делници. Там е и автоиронията, задължителният й аксесоар:

„Много съм играла... И съм чела интересни текстове на глас пред публика. Актьорът насита няма. Иска още и още! А като спре да иска, значи не е вече актьор, а иска да стане режисьор, да събере група актьорчета и той да им казва какво да правят. Или започва да пише автобиографии. На всеки му се дописа. Писатели много, читателите намаляха. Да не кажа... няма ги. Няма време за четене. Ей!... Някой прохърка. Тихо... Ще го събудиш и ще вземе да пропише."

Татяна Лолова споделя и обратната страна на усмивките си, но отново без мрънкане. В откъса „Сатурнова дупка” пише: „Откъде я намирам тази енергия? Не знам. Купувам я. Плащам кеш или ми я дават на юнашко доверие? Уморих се да подскачам върху жаравата на ежедневието! Уморих се да ловя краищата на левовете! И да ги придърпвам внимателно, за да ги свържа. Уморих се да жаля за всеки, който живее по-тежко от мене! Уморих се да се чувствам бодра и да се радвам на всяко разсъмване! Уморих се да мечтая през зимата за едно безгрижно потапяне в морето! Уморих се да съм уморена! Здравей, бодрост!”

В книгата албум, издадена от „Книгомания”, има фотографии, които се публикуват за първи път. Най-голямата изненада е рисувателската й дарба: скици на Шекспир, Мерсия Макдермот, Иван Цветарски, на Славето, автопортрети. Луксозният вариант за колекционери на изданието съдържа автограф от актрисата, две репродукции на рисунки и една пощенска картичка.

Предоставяме ви откъс от книгата, кратък портрет на Григор Вачков.

ГРИШАТА

Нося го ежедневно в мислите си, в спомените си, в очите си, в душата си, в радостите и надеждите си, в огорченията, разочарованията и жизнеността си. Не съм единствена в това. Така живее всеки, който се е докоснал до него и до нещата, които създаде.

Преди много години започнахме професионалния си живот, след четири години студентстване.

Гришата Вачков дойде да става артист в София. Беше ярък, масивен, с дръпнати очи, буйна черна коса, силен, изразителен глас. Беше роден за артист. Не можеш да го отминеш. Когато се разминаваш с него, нещо те дръпва за главата и вратът ти се извива, за да продължиш да го гледаш.

Заедно завършихме в класа на проф. Стефан Сърчаджиев.После той замина за Враца с Цакето (Дачев), Кольо (Анастасов) и Нина (Дамянова). Аз бях в Русе. След г. и половина с Гришата бяхме от хората, които Сърчо извика да основаваме нов театър – Сатиричния.Веднъж на ул. „Солунска" излизаме група млади артисти от кино „Славейков", близо до мястото, където маестро Чапкънов сложи да седят Петко и Пенчо Славейкови. Гришата, силно развълнуван от филма, прошепна: „Дойде нашият ред!Вече ще сме ние! Няма да мине киното през нас!"

Киното не можа да мине без него.И телевизията не мина без него. И в Театъра игра много.Колкото можа. И навсякъде беше „запазена марка". Много го обичаше Йордан Радичков. Методи Андонов също го обичаше и ценеше много. Обичаха го и много други.

Публиката го боготвореше. И той обичаше много – много хора и много неща. Беше луд за дъщеря си. Луда обич. Много искаше да има и момче. Син.

Много обичаше да черпи. Да храни и пои приятели, близки, познати и непознати.

Беше болен, но рядко му личеше. Ведър и жизненолюбив. Много талантлив. Обичаше да прави подаръци. Често и без повод. Винаги намираше повод. От него имам един копринен черен шал на цветя, руски, с дълги ресни. Купи ми го от една изложба на ул. „Г. С. Раковски". Беше най-красивият експо-нат. На петгодишния ми син подари страхотен туристически нож с кокалена дръжка и красив кожен калъф. Сам не пиеше, малко ядеше, но се радваше да види, че на всички им е вкусно. Наливаше чашите и викаше: „Наздраве!"

Камерата го обичаше.

Хубаво ми е да го гледам.

Всеки път тичам да го видя и сълзите ми щастливо мокрят лицето, карат ме да примигвам бързо и начесто, за да не замъгляват образа му. И пак е жив. Жив е.