Аделина Радева по осми петли

Адриана Попова 15 октомври 2019

Кой е буден в четири сутринта? Вероятно хлебарите, работещите на смени в АЕЦ, Доналд Тръмп, който без друго спи по 3-4 часа на денонощие, Ангела Меркел покрай ядовете с Европейския съюз и водещите на сутрешни блокове, разбира се. Като водеща на „Здравей, България“ по Нова телевизия на Аделина Радева й се налага да става между втори и трети петли.

С нея се срещаме в градината зад Народната библиотека някъде между седми и осми петли, но тя изглежда странно свежа за човек, който е на крак от толкова много часове. Дори има чувство за хумор. Отдавам го на някаква особена телевизионна магия, и без това напоследък магиите из земята българска се нароиха.

Аделина, Ади, е лека за общуване. И от екрана излъчването й е меко, но сега виждам как е способна да топи дистанцията като сладолед в горещ следобед. Понаучила съм нещо за нея, знам, че е омъжена за режисьора Борис Радев (режисирал бенефиса на Христо Стоичков за 50-ата му годишнина, концерта за папа Йоан Павел II, концерт-спектакъла „България - земя благословена“ и възродил като мюзикъл култовия филм „Оркестър без име“), че на сватбата им е кумувал джаз певецът Васил Петров, че с Борис имат син Андрей. Завършила е Класическата гимназия в София, после е следвала в Атина и дотолкова не обича да шофира, че изобщо не се е научила. Обича градския транспорт, особено в частта му за метрото. Известно време е била изпълнителен директор на Гръцкия бизнес съвет у нас, както и брюнетка.

Журналистическата си кариера започва като радиоводеща в FM+. От 2000 до 2006 година е кореспондент на Нова телевизия в Атина. Оттам прави репортажи и за българската секция на Deutsche Welle. После работи в БНТ, където за първи път е екранна двойка с Виктор Николаев за „Денят започва“. Сега се чувства на мястото си на един от най-горещите столове в Нова – в сутрешния блок, където с Виктор отново се събират през 2018 година.

Отдалече ли планираш отпуските си? Човек на плановете ли си, Ади?

Опитвала съм се в определени периоди да правя планове и съм се научила по трудния начин, че това често не води до очакваните резултати. Три пъти се провали едно пътуване до Мароко при близък приятел, с купени билети, резервации. Все се случваше нещо неотложно. Затова в последните години разчитам на импровизация. Решавам в последния момент къде да отида. Харесва ми да се чувствам свободна, да не съм обвързана с конкретни места и дати.

И на мен ми се е случвало да разчитам, че хаосът ще се подреди от самосебе си.

Когато от години си в категоричен ритъм, от който не бива да излизаш, защото ще се разцентроваш, когато и денят ти е разграфен, и времето ти е малко, ти се иска, когато си на почивка, да си малко по-безотговорен човек. И аз успявам да го постигна.

На Малдивите ли?

Не, нямам в паспорта си печати от такива екзотични места.

Къде откриваш свободата тогава?

Предпочитам места в България, където има малко хора. Много пъти съм била и в Гърция, защото съм следвала там и познавам добре страната, но на мен много ми харесва миризмата на българско море и водорасли, този спомен от детството ме преследва. Намирам пристан в затънтени кътчета на българското Черноморие, които са останали малко по-спокойни.

Много ми е интересен гръцкият ти период. Има една книга „Нещастието да бъдеш грък“...

На Никос Диму.

Кое е по-голямото нещастие – да бъдеш грък или българин?

Еднакво успешно можеш да си нещастен, независимо дали си българин или грък, когато не си в мир със себе си. Това е най-тежката битка. На която и географска ширина да пътуваш или живееш, с теб се мести целият ти мисловен багаж заедно с проблемите. Това, което пише Никос Диму, има по-скоро общо с историята и големия товар, който един грък носи на плещите си, заради великия цивилизационен принос на предците му и съзнанието, че днес той е далеч от подобна мисия. На Балканите имаме този проблем в различна степен. От една страна, носим тежестта на хилядолетна история, с каквато други европейски държави не могат да се похвалят, искаме да живеем с това самочувствие, но от друга страна, в настоящия момент в международен план не се съобразяват много с нас. Объркването заради контраста между гордостта за това, което си представлявал в миналото, и малкото очаквания към теб и от теб в настоящето, предизвиква особено поведение.

Но гърците като че ли умеят да плачат по-високо, така че да ги чуе по-добре светът. А ние като че ли сме по-жалостиви към себе си. Впечатляващо е, колко лесно се разплакваме пред камера. Случват се сходни нещастия, но плачът при нас е по-голям. Примерно при наводнения. Едва ли гърците застраховат имуществото си много повече, но запазват повече присъствие на духа.

И сърбите създават впечатление на хора с висок дух. Други съседни народи също. Като заговорихме за щастието и нещастието, това е и начин, по който възприемаш света. И манталитет на средата, от който прихващаш. Въпрос на вяра също така. Защото, когато в едно общество преобладават вярващите хора, има консенсус за това, кое е ценност и кое не е, какво е добро и какво е зло, както и че нямаш право да се отчайваш. Проблем е както да си страхлив, така и високомерен. И липсата на самочувствие, и прекалено високото самочувствие обикновено се наказват от живота.

Ти лесно ли плачеш?

За съжаление, все по-лесно. Имам усещането, че по-рано имах повече вътрешен баланс и самоконтрол. И колегите ми знаят, че редовно плача, включително по време на репортажи.

следваща страница »
1 КОМЕНТАР
1
Анна
16 октомври 2019, 17:27

Браво, Аделина, разумна и земна, както винаги!!!

ТВОЯТ КОМЕНТАР