Вървели си благородните рицари сър Гауейн и сър Юуейн и стигнали до една вековна гора. „Там съзрели дванайсет прекрасни девици, които се въртели насам-натам около едно дърво. Тогаз сър Гауейн видял, че на дървото виси бял щит, и като минавали край него, някои от девиците го заплювали, а други хвърляли отгоре му кал. Рицарите се приближили до тях и ги запитали защо поругават така щита.

Благородни рицари, ще ви кажем – отвърнали девиците. – Има в този край един рицар и негов е белият щит, дето виждате тук. Храбър мъж е той, ала ненавижда всички жени и благородни дами, та затова поругаваме щита му.

Ето какво ще ви кажа – рекъл сър Гауейн, - не подобава на добър рицар да презира всички жени и благородни дами, ала може би, ако ви ненавижда, той има причина за това.“
(цитатът е от романа „Смъртта на Артур“ на Томас Малори, С., 1989, „Народна култура“, превод Мария Ранкова)

Ще ви преразкажа накратко какво се случва по-нататък във въпросния „епизод“ на тази страхотно интересна книга, написана някъде през 15. век от рицаря Томас Малори, докато лежал в затвора, където май и го застигнала смъртта. Значи точно тогава се появил въпросният рицар и се опитал да си вземе оплютия щит, разбеснелите девици се разпискали и разбягали (защото най-присъщо на женската природа винаги е било да пищи и да бяга, когато стане напечено), но, естествено, веднага се намерил един заблуден рицар от близката кула, който да защити честта им. Рицарят с белия щит го убил, след което тръгнал да странства с гореупоменатите сър Гауейн и сър Юуейн и по пътя им обяснил, че мрази повечето жени и благородни дами (а вие от кои се броите?:), защото са магьосници и колкото могъщ в битка и храбър по дух да е един рицар, го превръщат в жалък страхливец, та да го направят свой слуга. Обаче имало една жена – една-единствена, естествено, която не била като другите и която му подарила белия щит, и той все за нея си мислел, само за нея.

Като е толкова готина тази Единствена, какво правиш със сър Гауейн и сър Юуейн из вековните гори, а не се прибереш при нея? – те питам аз теб, рицарю. Познавам такива мъже, а и вие познавате, сто процента. С един навремето обикаляхме от бар на бар поради причини, които вече наистина съм забравила, и той смяташе, че е много секси да ми обяснява колко е невероятна жена му (пък да не говорим тъща му, фармацевт, какви пари изкарва!). „Не знам как ме търпят!“ – тюхкаше се той, пиейки третото си уиски. „Чукай на дърво!“ – казах му аз. И тук той въздъхна: „През вечер дърво трябва да чукам. Нали това е проблемът!“ И ей на, ако в очите му нямаше сълзи!

Та срещала съм ги всякакви, да ви кажа. Включително и идеални. Даже най-често такива. С бели щитове. Прозирам идеалната им същност само като ги видя как в рамките на един разговор запознават (мен или друг обект) със съвършенствата си – чувство за хумор, финансови възможности, физическа красота, благородство, знания, кариера, други тра-ла-ла... И прашинка не се вижда върху добре излъсканата повърхност. Не е за мен това, казвам си веднага. Предпочитам да чистя цял живот плотове на печки и да цикля паркети, отколкото да поддържам това съвършенство, пък ако ще да е само с думи и погледи.

Не че не съм го правила. Правила съм го, и още как. Затова си знам, че не е за мен. Да гледам прехласнато някого и да се смея на напънатите му смешки, да се възхищавам на арогантността му (а има и много рафинирани арогантности!), да мигам на парцали с леко повдигнати от изумление вежди и полуотворена уста? Не знам някои как издържат, честно. Как издържат и дали наистина обичат? Възможно ли е да обичаш, когато си непрекъснато под такова страшно напрежение? Нищо не изтощава толкова, колкото ангажиментът да се възхищаваш. Ни-що!

Знам, че е анахронизъм да разделям човешките същества на „мъже“ и „жени“, обаче ще го направя и този път. Само този път и после – край, няма повече, обещавам, става ли? Вече каквото и да напишеш за „мъжете“ или „жените“, освен ако не е тъп виц, предизвиква задължителен коментар, че същото се отнася и за другия пол. Добре де. Нека се отнася.

Напоследък чета някакви текстове, социално-психологически, по въпроса какво се случва с мъжете, с жените и с половете и тези текстове ме навеждат на следните объркани мисли. Както е известно, изконната, архетипната роля на мъжа е на воин, пазител на живота, бранител, ловец и основен доставчик на храна за семейството, а в днешно време тези му функции са сериозно закърнели (поне в цивилизования свят, към който, слава на Бога, принадлежим все пак и ние). Днес той не воюва, физическият му живот не е непрекъснато застрашен - амин! Вече някой друг – държавни структури и прочие – бдят криво-ляво над физическото оцеляване на семейството и макар че войни се водят непрекъснато, тях са ангажирани предимно професионални военни. Моля, не ми обяснявайте, че и мъжът в офиса, пред компютъра, може да бъде воин. Ще се съглася само защото не ми се разправя, но всъщност няма да се съглася. Та според изследванията, които четох, всичко току-що изброено е основната причина за повечето драматични събития и спорове около правата и равноправието на половете, новите роли и т.н. Просто природата непрекъснато се занимава с адаптирането на клетия хомо сапиенс към променящите се обстоятелства и когато една функция закърнее, това не може да остане без последствия.

За разлика от мъжа обаче, жената не е лишена от основната си изконна функция – да зачева и да ражда. Поне засега де, защото наскоро се появи новината, че се е родило първото бебе, износено от майка с присадена матка от починал донор. Това е, струва ми се, изключителна новина, макар че не й обърнаха голямо внимание. Присадена матка може да износи бебе, сещате ли се? Да, засега присаждат матки на жена и всичко е все още в сферата на експеримента, но... Поради което, без значение дали ни харесва или не, нещата засега стоят така – мъжът вече не е единственият, който защитава и осигурява храна, но жената продължава да е единствената, която ражда. Освен че прави и всичко останало. С една дума, случващото се в момента с мъжете и жените, с хомосексуалните, транссексуалните и който както се самоопределя, е цената, която плащаме за това, че старите войни – бойни полета, коне, мечове, пушки, танкове, гранати – вече не се водят. Вече са други. В друг мащаб, с други средства. Не са тяло срещу тяло. Не са ръкопашни. Не са физически. Войни в сянка, невидими, виртуални. Това, което се случва с половете, е цената, която плащаме за това, че мъжете ни са у дома, до нас. А ако не са до нас, са до някоя друга, но все едно.

В крайна сметка май все пак ги омагьосахме, какво ще кажете? Дали обаче не ги и превърнахме в страхливци? И сега пак сме недоволни и плюем, и пискаме из социалните мрежи, че няма мъже. И искаме рицари. Старата смешна история.