Господинов пише Солаков

Текст на Георги Господинов за изложбата на Недко Солаков в галерия Sariev, в който талантлив човек пише за талантлив човек.

eva.bg 02 септември 2019

Снимка: галерия SARIEV

На 6 септември в галерия SARIEV в Пловдив ще се открие изложба на Недко Солаков с непоказвани досега пред публика ранни негови картини. „(почти) Картини“ включва живописни творби от 1977-1981 г., създадени, когато Солаков е студент в Националната художествена академия. Изложбата ще продължи до 25 октомври, ще може да бъде разгледана и в рамките на НОЩ/Пловдив 2019 (13-15 септември). Георги Господинов е написал текст, който обяснява изложбата и (донякъде) автора й.
Ще припомним само, че Недко Солаков е един от най-талантливите и вироглави съвременни български художници, отдавна получил международно признание. Негови работи притежават над 50 международни музейни и публични частни колекции, сред които MoMA Ню Йорк, Tate Modern, Лондон и Centre Pompidou, Париж. Участвал е в най-престижните художествени изложения, форуми и панаири на изкуството като Биеналето във Венеция, Манифеста, Документа, Арт Базел, имал е самостоятелни изложби в галерии по целия свят.
През септември и октомври му предстоят участия в групови изложби в Грац, Centre Pompidou в Париж, в Москва - Moscow Museum of Modern Art.

Ето текста на Георги Господинов за пловдивската изложба на Солаков, в който талантлив човек пише за талантлив човек.

(почти) Картини. Недко Солаков
 
Да извадиш най-ранните си картини, неподписани и непоказвани досега, е осмеляване, което малцина могат да проявят. То е като да поканиш гости в някогашната си младежка стая, която още пази тогавашния хаос и тайни. Но в това е и големият шанс за нас като публика. Недко ни се е доверил и допуснал много близо, в това твърде лично пространство на началата, преди опитността да е заличила колебанията. Макар че неговата опитност и можене са видими още тогава. Всъщност през целия си път Недко Солаков има куража да превръща личната си история в изкуство, да споменем само Строго секретно или по-късно Fear и т.н.

С тази изложба влизаме в ателието на миналото, за да видим, че още там, в самото начало, Недко разказва. Ние не просто гледаме, а четем и слушаме картините на Недко Солаков. Не само защото са снабдени с текст, а защото в самите тях винаги се таят истории.
Тук са историите на дремещите във влака, съсипани от умора рицари на всекидневието. (Умората е тази, която вади тялото от бронята на идеологията при редица художници от този период. Умореното тяло е отвъд соц канона.)

Има нещо реално и нереално, нещо почти реално в тези картини, както е с надничащото през вратата призрачно лице на хазайката в младежката квартира, където издайнически и магично светят ярко червените обувки на тайна гостенка. Тук, в тази поредица, е онзи, който чака една жена на летището, като в самото чакане вече има предчувствие за изоставяне – което и ще се случи в следващата картина „Изоставен“.

Тук е детето в гръб, люлеещо се в някаква изначална сребристо-сива празнота. Тук е стрелбището на детството, с което всеки от нас има своя лична история – най-често историята на мечтаното и отказаното. Тъкмо това предлагаха стрелбищата в крайна сметка, контрабанда на един лъскав и недостижим свят в миниатюр. И в тази най-цветна картина няма как да пропуснем сумрака, от който се очертава силуетът на дете.

Както и в другите картини с почти всекидневие, ще ни следва едно затънтено, надвиснало, сгъстено, сиво и сребристо, безутешно небе. Нищо-неслучването на късните 70-те, в които трябва да се случи собственият ти живот. И тъгата, която е възможна в онази възраст, когато си почти в живота. Ранните картини на Недко улавят тъкмо тази тъга, която тогава усилено заличаваха, приписвайки на младостта „жизнерадост и дръзновение“.

Тези картини рисуват всъщност (авто)портрет на художника като млад. И това, че са събрани заедно тук за първи път, ни кара да видим как те се свързват една с друга по естествен начин, разказват обща история.
 
Защо „(почти) Картини“? От скромност? От дистанцираност? Сами по себе си картините са си абсолютно самостойни и завършени. Но нямаше да е Недко, ако не сложи това „почти“, за да разколебае, да ни накара да си поблъскаме главите, да концептуализираме с него, да мислим върху недовършеностите и началата. Тези „почти картини“ от някога, са подписани едва сега с надлежно отбелязана дата (2.8.2018) и снабдени с написана в момента лична история, свързана с тях и времето на създаването им. Така сертификатът на разказа заедно с подписа ще превърнат онези още-не-картини в цялостни, завършени, вече-отвъд-картини. Картини, отложени във времето, които ще се осъществят тъкмо сега, пред очите ни, 40 години по-късно.
 
Накъсо – тази изложба ни показва не само посоките, по които ще върви оттук насетне художникът, но и нещо също така важно – посоките, които ще изостави. И ще видим как Недко Солаков отива нататък, минава на други нива. Ще остане ръката, историите, състоянията, които тръгват оттук. И онова особено вълнение, че сме присъствали на нещо много лично, връщащо ни в началото на собствения ни почти живот.
 
Георги Господинов

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР