След изисканото посрещане с шампанско се оказа, че във влака сме хора от различни националности – от САЩ, Норвегия, Канада, Франция, Холандия, Англия, ЮАР и ние, осмината българи. Пътуването започна с увлекателната история за Африка и Замбия, поднесена от нашия водач, и премина през серия от различни преживявания, които само този влак можеше да предложи – от внушителното посрещане през екзотичното усещане за дивата природа, от изисканото петстепенно меню в уникалния ресторант до съвършената гледка на залеза от моста, свързващ Замбия и Зимвабве на един от най-красивите водопади в света.

като в роман на Жул Верн

Крис Тет, един от дългогодишните управители на компанията, която стопанисва възстановения уникален влак, ни разказа как се е случило всичко. Видял обява за управител на туристически влак през 2004 г., точно когато искал да разшири дейността на туристическата компания, която създал в Замбия след шест години в ирландската гвардия и неуспешен експеримент с отглеждане на скариди в Мозамбик. Тет спечелил търга и прекарал три години в проучване на подвижния състав в разпределителните гари из цяла Южна Африка. Тогава открил своя шанс: „влаковата композиция“ се състояла от пет старинни вагона в различни състояния на разпадане. Всеки от тях бил напълно реконструиран, съчетавайки оригинални елементи и функции с модерни удобства като климатици, хладилник и винарска изба, за да стигне до лукса и изящността на това, което е в момента.

Беше ни интересно как при температури от над 35 градуса някой хвърля с лопата въглища в пещ, за да направи пътуването с парния локомотив възможно. Отделно водачът на влака следеше и за опасностите по линията, особено за слонове. Казаха ни, че обикновено стояли далеч от пътя, но от време на време се намирал по някой голям екземпляр, който решавал да прекоси релсите. При спирането си на моста имахме възможността да влезем в локомотивната кабина, атракцията на парния локомотив. Опушеният интериор е съхранен безупречно точно такъв, какъвто е бил, когато влакът за първи път е изминал този участък от линията преди 97 години. Построен от Севернобританската локомотивна компания през 1922-1924 г. и наречен „Принцесата на Мулобези“, неговата първоначална задача е била да тегли дървен материал за дъскорезницата „Замбези“.

залезът на чаша пинотаж

Маршрутът преминаваше през впечатляващи пейзажи. На обвитите в мъгла и изпарения от водопада Виктория дървета в далечината влакът отдаваше почит със собствения си дим, като се отправяше на запад от Ливингстън през долината. Децата тичаха да приветстват минаващата композиция, през прозореца се виждаха фрагменти от всекидневния живот: стопанин, продаващ сушена риба, мъж върху претоварен велосипед. Една от спирките бе в Националния парк Моси-оа-Туня, където могат да се видят и снимат тичащи импали или невъзмутими жирафи. В различно време на годината се наблюдават и други животни, паркът е дом също на бели носорози, биволи, зебри, маймуни и няколко вида антилопи.

По трасето следваше по-дълга спирка за вечеря – петстепенно меню с безкраен поток от най-изискани южноафрикански вина. Угощението ни бе поднесено в изискания салон на ресторанта и последваха amuse bousche – известната люта супа от краставица, риба тон с диня, салата от зелен фасул и уасаби майонеза, крем брюле с печени тиквени семки и криспи от морков и пармезан, печено прясно замбийско агнешко с картофи Boulangere и за десерт черен шоколадов тарт с крем Chantilly и сухи боровинки. Насладата от вкусове, поднесена изискано, бе съпровождана от великолепни вина, като уникалните шенин блан и пинотаж допълваха разкоша на това представление за всички сетива.

Казват, че всички пътища се събират в душата и като допълнение на това луксозно пътуване бяха гледката на спускащия се мрак, обгръщащ мопанските дървета, и вечерната песен на птиците, наричащи с песни красивата нощ, падаща над водопада. Ако великата визия на Сесил Роудс за железопътна линия от Кейптаун до Кайро е била изпълнена, може би щеше да изглежда по подобен начин.

Всяко пътуване е докосване до различни хора, земи, пътеки, култури и пълни сетивата ни и „дисагите“ ни с красиви пейзажи, спомени и разговори, които после разтоварваме, за да ги напълним с нови. Казват, че пътят е важен, а не пристигането.