Help! I need somebody... на когото да разкажа колко красива и пулсираща с живот и надежда може да бъде носталгията. Обичам Дани Бойл! Полетът на фантазията му, тоталната липса на какъвто и да било снобизъм, нулевата претенциозност, чувството за хумор, лудостта, вкусът му за кино, за музика, за актьори, за истории, майсторството му, лекотата на филмите му... Всичко, което е правил – от шантавия „Плитък гроб” през култовите „Трейнспотинг” и „Плажът”, оскароносителя „Беднякът милионер”, хоръра „28 дни по-късно”, и всички останали - „Милиони”, „127 часа”, „Транс”, „Т2: Трейнспотинг”, „Стив Джобс”... Дани Бойл е просто железен в това да играе на границата между мейнстрийма и ъндърграунда като не просто играе, но дори изгражда своя собствен режисьорски стил на тази граница. Малцина могат да се похвалят, че са овладяли подобна земетръсна зона.

„Вчера си е за вчера” е новият филмов хит на Бойл, който сякаш прави филми така, както музикалните банди правят парчета – толкова силно е усещането за спонтанност. Още повече в този филм, който и без друго е вдъхновен от великата музика на „Бийтълс”. Сценарият е дело на новозеландеца Ричард Къртис - сценарист със статут на звезда, който стои зад някои от най-големите хитове на британското кино от последните 20 години като „Наистина любов”, „Четири сватби и едно погребение”, „Нотинг Хил”, „Дневникът на Бриджит Джоунс” и др., а сюжетът е сладко-бутафорен, каквито са повечето истории на Къртис – уж небрежен микс от романтика, ирония, парчета реалност и едно особено въодушевление, вдъхновение, една особена одухотвореност. Значи ето за какво става въпрос: Джак (Химеш Пател) е млад мъж, който мечтае да стане музикант, но май хич не му е писано да си сбъдне мечтата, защото все удря на камък. Един ден той катастрофира и докато е в безсъзнание целият свят е поразен от глобален токов удар. След като и Джак, и светът идват на себе си, постепенно става ясно, че неясно как, но от хард диска на човечеството е изчезнала всякаква информация и какъвто и да било спомен за съществуването на „Бийтълс” и въобще за тяхната музика. Никой не си спомня легендарната ливърпулска четворка, нито безсмъртните парчета Yesterday, Let It Be, Eleanor Rigby, I wanna hold your hand и прочие (знаете ги, нали?). Никой, освен Джак. Така се заплита историята, в която има и музика, и любов (в ролята на момичето на Джак е Лили Джеймс и е страхотна), и звезди (Ед Шийрън – да, самият той! – си е направо в една от главните роли), и смях, и красота, и тъга. Типично по ричардкъртисовски. Някои персонажи са буквално „клонинги” на такива от други филми по сценарий на Къртис . Например псевдомениджърът на Джак е абсолютно повторение на ексцентричния съквартирант на Хю Грант от „Нотинг Хил”. Обещавам ви обаче, че след филма ще ви се иска да слушате отново и отново „Бийтълс”. Преди години „Mamma mia!” по подобен начин възроди музиката на АББА, макар че е необходимо уточнението, че за разлика от него „Вчера си е за вчера” не е мюзикъл в класическия смисъл на думата.

Oh, yesterday came suddenly. Прелестната носталгия, която те връхлетява от екрана е най-силният коз на Дани Бойл в този филм. Старомодното вълнение. Старомодната любов. Старомодният смях. Талантът на този голям режисьор да вдъхва живот на героите си така че винаги да успяваш да откриеш в тях по нещо от себе си е просто заразителен. Както и това, че е успял да съхрани трепета, нежността, сърцето си, пулса си в този блокбастърски свят, в който всички се интересуват само от приходи, от пари, от бокс офис резултати. Обичам го, наистина! Неговият филм придаде друг аромат, друг цвят на деня, в който го гледах, развълнува ме, хвана ме за ръката и ме отведе в своя свят, а това не се случва чак толкова често. Има много филми, които обожавам, които смятам за шедьоври и този на Дани Бойл със сигурност не е един от тях. Обаче е един от филмите, които ме накараха да се почувствам обичана. Да се почувстваш обичан от филм е нещо, което трудно може да се обясни, но се надявам да гледате „Вчера си е за вчера” и да ме разберете. Пожелавам ви го от сърце!