Чувстваш ли се добре извън България?

Берлин ми е едно от любимите места. Много го харесвам. Ню Йорк също беше много силно преживяване за мен. Много хора бяха убедени, че ще остана там.

Иска ли ти се понякога да не живееш тук, в България?

Години наред се чудих дали да остана тук или да замина. Още се чудя понякога, но по-скоро в посока дали мога да изляза от града, да заживея по-далеч от цивилизацията. Това, разбира се, е невъзможно, докато децата не пораснат. Има моменти, когато съм разколебана в смисъла от усилията да променям себе си и средата за по-добро и ми се иска да избягам, но точно тогава  като че ли някакво провидение се намесва – спира ме непознат на улицата и ми казва „Много ви уважавам. Много сте важна за мен!“ И аз добивам сили.

Има ли нещо, за което не ти стигна кураж да го направиш?

Една приятелка ми разказваше наскоро за четирите месеца, които прекарала в хижа в природен резерват в Аляска. Няма асфалт, не можеш да излизаш навън в група, по-малка от трима души, защото навсякъде обикалят лосове и мечки... Мирише на клен... Невероятни мащаби  - грамадни реки, пространства, ухаещ въздух и тишина... Ако трябваше сега да избирам може би щях да избера някакъв такъв път, по-авантюристичен. Това е, което не се осмелих да направя – да изучавам света. Въпреки че никога не е късно.

Какво мислиш за цялата шумотевица около #MeToo, правата на жените, сексуалните посегателства?

Деликатна тема... Когато Ева Енслър, авторката на пиесата „Монолози на вагината”, дойде в България, аз присъствах на интервюто й с момиче, станало жертва на трафик на хора. То бе преживяло насилие в семейството си, опитало се да каже истината, но го изгонили от дома му, дошло само тук, в София, без да познава никого и попаднало в схема за трафик на хора... И след като чух, че клиентите на това момиче имали право да си гасят фасовете в тялото й, след като видях белезите й, няма как да кажа: „Ами шумите малко повече от нужното по темата”. Защото и без това жените много трудно говорят на тези теми. А така наречените „скандали” в шоубизнеса само компрометират истинските проблеми.

При предишното ни интервю спомена, че вярваш в божествената енергия. Какво означава това?

Вярвам, да. Понякога по време на спектакъл усещам, че се случва нещо, за което нямам заслуга и което е много по-силно от мен. Или пък появата на децата ми. Това е среща, която е писана, провидение. Онзи ден Никола, малкият, изпадна в криза, взе да ме пита за смъртта, защо трябва да умираме. Опитах се да му обясня, но в крайна сметка не успях и му казах, че и аз не знам отговорите, че всички ние, включително и аз, се страхуваме от смъртта. И че всяка вечер се моля на Господ и му благодаря, но не в църква, а в себе си, във вътрешната си църква... Преди да взема Никола имах много силно преживяване в една църква в Санкт Петербург - „Свети Николай”. Бях много напрегната от  това, че очаквах като се върна в България да ми го дадат и от притеснения дали всичко ще е наред. Влязох в тази църква и чух неделните песнопения, изпълнявани от хорове, разположени на два етажа. И изведнъж разбрах всичко – разбрах православието, Русия, достоевски дори. Беше покъртително! Голяма красота! И Никола си дойде при мен след това.

Къде си почиваш?

Много обичам планината. Много пъти ме е спасявала. Сега понякога водя и децата с мен по върховете. Опитвала съм да си почивам за няколко дни просто на хотел, но разбрах, че това е само илюзия за почивка. По-добре ми е като карам ски например.

Обичаш ли промените?

Много често правя промени в къщи. Не мога дълго да търпя една и съща подредба, едни и същи цветове. Обичам да боядисвам, да реставрирам мебели. Много е интересно. И майка ми, и баба ми, с която бяхме особено близки,  шиеха, плетяха. Нищо от това не наследих.

Знам дори, че можеш да караш трактор. Ти и трактор – неописуема комбинация!

Научих се в училище, където трябваше в последните класове да си избрем някаква практическа специалност, така нареченото УПК. Аз си избрах трактора. И сега да седна сигурно ще го подкарам (смях). Но кола карам доста добре. Онзи ден такова нарушение направих под носа на едни полицаи! Те ме спряха и ми казаха: Такава невероятна маневра направихте, каквато и мъж не може да направи, така че ви пускаме. Оцениха майстроството на нарушението ми тоест.

Накъде гледаш сега?

Много се запалих по един проект, чиято цел е да превърне театъра в част от училищната образователна система, което е отново произтече от работата ни в  „Медея“. През театъра се преработват много емоции, травми, той има социализираща роля и развива потенциала на детето, той може да синтезира в полето си и литература, и музика, и танц и още толкова неща. Самата аз като дете бях много срамежлива. Занимавах се с пантомима, ходих на пиано, но никога не съм си представяла, че ще стана актриса. Театърът обаче влезе в живота ми, стана моя съдба и ми даде шанс за толкова много реализации, не само артистични.