Чела съм, че страшните моменти в приказките са важни, защото помагат на децата по естествен начин да преодолеят някои свои атавистични кошмари и фантазии. Вероятно това е ефектът, който сте търсили чрез методите на психодрамата и разиграването на този доста ужасяващ мит?

Точно така. Идеята е, ако пази Боже, на децата в някакъв момент от живота им се случи да се сблъскат с подобна, макар и не толкова крайна ситуация, те да имат вече сетивния опит и да могат да се справят чисто психически, да са преминали в мислите си през нещо такова, било то и под формата на игра, на рисунки, на някакъв вид творчество.

А синовете ти Иван и Никола приобщени ли са към това дело?

Те също бяха част от обучението. Ще участват и в спектакъла. Големият, Иван, е срамежлив и най-вероятно ще е част от техническия екип, но малкият, Никола, със сигурност ще излезе, заедно с останалите деца на сцената.

Харесва му значи.

Той вече е съблазнен. Участва в спектакъла „Ние, Гераците” с мои студенти от НБУ. Влезе по спешност, защото студентът, който изпълняваше ролята на Захаринчо, замина за Африка и изведнъж се оказахме без Захаринчо.

И ти: Хайде, Никола, идвай!

Да. И тогава разбрах колко невероятно прекрасно място за децата е сцената. Казах му: трябва да се заиграеш с тези кубчета и като чуеш еди коя си реплика, да станеш. Започваме репетиция, той чува репликата, но не става. Защо не ставаш? – питам го. А той: „Нали ми каза да се заиграя!” Той НАИСТИНА се е заиграл, влязъл е в ролята. Опитах се да му обясня, че театърът е такава работа - с единия си крак трябва да си в реалния свят, а с другия – в света на играта. „Това е много трудно” – заключи Никола.
Но в края на спектакъла получи специални аплодисменти от публиката.  

Как се справяш с двама сина, Снежина?

Не знам дали се справям. В началото си мислех, че началото е най-трудно, сега си мисля, че сега е най-трудно, но вече със сигурност знам, че най-трудното всъщност тепърва предстои. „Медея” им се отрази и на тях. Събота и неделя почти не ме виждаха. Длъжник съм им за това време, което отделих на проекта и ще се наложи да компенсирам, ако това изобщо е възможно. Имаше моменти, когато ми бяха много гневни. „Ти пак ли отиваш при другите деца?!” или „Получих двойка заради твоята Медея”. Понякога идваха с мен, разбира се, и им беше много интересно, което е страшно важно, но все пак доста често предпочитаха приятелите си, риболова или – ужас! – телефоните.

Имат ли конфликти помежду си?

О, да – за вниманието, за любовта ми. Като по учебник. Само дето в тези учебници не пише аз какво трябва да правя. Мисля, че този проект – „Медея” - може би е добър за мен, за нас и с това, че ми се налага да влагам упоритостта си, която е пословична, и в нещо извън тях. Като родител съм убедена, че аз съм правата, но това не винаги е вярно. Много работя върху себе си, опитвам се да се променя, да се вслушвам в тях. Трябва да се науча да отстъпвам, за да се почувстват и те... богове, така да се каже.

За кое им отстъпи последно?

За Коледа трябваше да ходим на ски, но Иван, големият, каза, че не иска да дойде с нас. Стори ми се някак много рано да не иска каквото и да било, но стиснах зъби. Разбрах, че той предпочита да си остане тук, да си отиде на коледното тържество в училище. Реших, че не трябва да настоявам, че очевидно точно в този момент аз не съм най-важната и го оставих да постъпи както иска. Ние заминахме, а той се присъедини към нас по-късно. За такива неща отстъпвам. Той пожела да тренира футбол, аз предплатих тренировките за доста дълъг перод от време, но той не се почувства добре сред другите момчета и въпреки че се опитах да го убедя да продължи, в крайна сметка той се отказа и аз трябваше да го приема, след дълги мотивационни стратегии от типа „трудностите възпитават”, но...загубих и тази битка. (смях).