Помага ли ти някой с момчетата? Разчитала ли си някога на бавачки?

Помагат ми роднините и приятелите, пък и те самите. Никога не съм имала гледачки и бавачки, но затова пък сме имали много частни учители и логопеди, тъй като Иван е с дислексия.

Какво ви е най-хубаво да правите заедно?

Да пътуваме. Като малък Иван беше хиперактивен и въобще не можеше да стои вързан с колани в столчето, така че трябваше да спираме доста често, за да излиза той, да тича.  Сега като пътуваме и двамата някак се успокояват, настъпва пълна тишина. Покой в колата, слушаме музика, говорим си, понякога естествено те се поскарват... Имат любимо място на задната седалка, за което е конфликтът.

Успяваш ли да си отделиш време за себе си?

След малко отивам на тай чи. Деси Шпатова ни възложи - на мен и на Петър Денчев, който играе Язон - да надградим ролите си с ново умение. Защото и Язон, и Медея са били големи бойци и герои, особено тя с нейните магически способности... И Деси  каза: Трябва да направиш нещо с тялото си, с енергията си, иначе Медея ще те помете! В същия ден имах час в НБУи занесох на студентите, с които репетирахме нещо по Шекспир, пластмасовите мечове на децата от заниманията им в психодрамата. Исках да разиграят нещо с тях, а едно от момичетата, Симона, ме попита дали не може да използва собствения си меч. Оказа се, че в дамската си чанта тя си носи сгъваем меч за тай чи! И така Симона ме свърза с нейния учител – Ангел. По принцип съм голям фен на йогата и преди време се занимавах много сериозно и интензивно около година, но толкова обърнах внимание на себе си, че занемарих куп други неща, които после ме заляха като лавина. Тай чи е бойно изкуство, но в същото време работи и за здравето, и за добрата форма на тялото и духа, за енергията, за всичко. Много съм впечатлена. Когато направиш стъпка в ляво например, ти стъпваш в своята артистична половина – харесва ми! Има движение, с което свързва небето и земята, или пък движение, наречено „Окото на луната”. Обичам такива приказки. Записах се и на народни танци, защото исках да се раздвижа. Някои хора – например Чичовото – се оказаха доста трудни за усвояване. Спомням си, че една вечер се прибрах много изморена, а децата се караха нещо и тъкмо благодарение на Чичовото хоро намерих гъвкаво решение на ситуацията. Просто си пуснах един самоучител по народни танци и започнах да си разучавам хорото. И момчетата изведнъж се умиротвориха.

Вече няколко пъти споменаваме Деси Шпатова, режисьорът на „Медея“. Двете сте направили заедно над 10 представления. Да не би тя да е познала в теб своето алтер его?

Тя в мен, аз – в нея. През всички периоди, през които сме преминали до този момент, едно нещо остава неизменно – винаги сме си довършвали изреченията една на друга. Имаме много силна интуитивна връзка. Освен това всеки път, когато работя с нея, правя крачка напред като актриса. Понеже тя много добре познава моите клишета и знае как да ме предизвика да изляза от тях и да потърся нещо ново. Например в спектакъла „Гълъбът” аз нямах никакви реплики. Час и половина на сцената, без нито дума. „Ти си комедиант! Можеш да го направиш!” – беше убедена Деси и наистина се получи много красиво. Целият текст беше във Владо Пенев, а аз пърхах около него като затворен в стаята гълъб. В „Психоза 4:48” пък, където си партнирахме с Иво Димчев, репетирахме около половин година, което е голям лукс и се случва рядко. Отхвърляхме, отказвахме се, докато не остана единственото, без което не можем – чистата енергия на текста, два стола и две крушки над тях. Всичко останало беше душа. Предвиждаме с Деси Шпатова още едно представление – нещо като стенд ъп комеди или моноспектакъл по „Животинската ферма” на Оруел, което трябва да излезе догодина, когато навършвам 50. Ще празнувам с представление.


Снежина, ти си една от много малкото актриси, пък и въобще актьори, които всички харесват. Всички те обичат, всички те ценят. Как става това?

Не е точно така, но... Човек трябва да знае кой е. Преди доста години ходих на майстроски клас при големия полски режисьор Кшищоф Зануси. Спах в къщата му, закусвах заедно с него и жена му. Задачата ми бе да присъствам всеки ден на снимачния терен. Зануси снимаше свой филм в някакво малко апартаментче, където едва успяваха да се съберат оператора и другите техничари. Трябваше буквално да се бутам, за да съм там. И спрях да ходя. Разхождах си се из града. Един ден Зануси ми каза: „Снежина, с тази ваша славянска скромност няма да постигнете нищо. Тук трябва нахалство.” Запомних тези думи и те стоят в мен като базисна забележка за възможните лоши черти, които ни правят по-малко успешни. Аз обаче разбрах нещо за себе си – не мога да правя нищо с бутане, стратегии, флиртуване. Каквото постигам, го постигам изцяло с труд.