За юмруците и хората

„Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха в цялата вселена“, казваше поетът. Всъщност, когато вдигнеш ръка, за да удариш, става същото. Феноменът на крайностите винаги е размествал пластове. Дали ще „плаваме“ с тях, дали в това раздаване ще бъдем битата карта, белязаната карта за игра с червения гръб, е наш избор

Димана Йорданова 03 June 2019

Димана Йорданова

Снимка: Лора Славова

Когато чуем „домашно насилие“, първото, което си представяме, е как пияният Ганьо се прибира вкъщи, люсва четвъртата си за деня ракия, сваля колана и пребива жена си. Това, уви, е истина. Но с него не се изчерпват нито вариациите на Ганьо, нито тези на повалената връз пода жена, нито изходите и входовете, които този „образцов дом“ е побрал. Далеч по-сложни, обясненията за домашното насилие се просмукват в патриархални разбирания, социални бъгове, полупразно интелектуално багажно, родословни дървета с гнили плодове, и най-вече – в обърканите психологични лабиринти на всеки от нас.

Самата аз доскоро пъплех по повърхността на проблема, лепях етикети, задавах наивни въпроси и смятах, че всичко ми е ясно. Израснах в дом, в който никой на никого не бе посягал и където научих, че любовта има много права, освен правото да оправдава юмрука. Точно заради това мислех, че за да спрем домашното насилие, призивите са достатъчни. Заявката, че всеки е повече от досадно насекомо, което може да смачкаш, когато ти скимне - също.
Оказа се, че не е така.

Когато мъжът, вашата голяма любов, се превърне в изрода, който чупи костици, разцепва глави, залива ви с киселина и един ден от жертва ви превръща в труп, нежните словесни революции не работят.

Първо, насилникът не чува, второ, всеки намира оправдание за нещата, които върши. Понякога този „всеки“ е самата жертва. Далеч съм от мисълта да заявя, че „боксовата круша“ не пада по-далеч от „дървото“, защото това не е така. Посинената жена е посинена жена и би било бездушно да я превръщаме във виновна. В някакъв аспект обаче тя е точно такава. Напсувайте ме именно тук и спрете да четете. Ако желаете, продължете, за да чуете една различна гледна точка, която на мен самата като жена ми е трудно, но важно да споделя.

Нека изместим капаците от очите си и извърнем поглед към една геометрична фигура. Триъгълник, който не е любовен, макар да го наричат „триъгълник на драмата“. Свикнали сме в житейския филм винаги да има един добър и един лош. Приели сме всеки от тях за абсолют и не щем да приемем същественото: жертвата също е насилник (към самата себе си), насилникът също е жертва (на собствената си болна психика). Всички наши отношения с останалите зависят от дълбочината на връзката ни със самите нас.

И така, докато някой ограничава спасението от домашно насилие до събиране на багаж, изнасяне от апартамента и подаване на жалба към „народната милиция“, истината се крие в „триъгълника на драмата“. Там Жертва, Агресор и Спасител са се слели в една хомогенна смес и всички сме всеки един от тях...
Ние сме жертвата, която гледа насилника и си мисли: „Усещам страха си във всяко твое движение, всяка дума, всеки поглед. Дебне ме, както хищник дебне плячката си. Понякога сама скачам в отворената му паст. Защото ме обичаш. Аз съм инструментът, с който ремонтираш потрошеното си его. Имаш нужда да се опреш на мен. Особено когато падам.“

Жертвата изтървава контрола над живота си и търси някого, който обича да го упражнява над останалите. Това й дава чувство за сигурност. Как може всекидневният побой да ти дава сигурност, ще попитате. Може. Хората са всякакви, битът им си има своя характер, проблемите, интелектът, силата на духа – също. Чисто психологически, надвесена над този казус, стои една основна причина да не се търси изход - страхът от промяна, от неизвестното. Всички го отглеждаме. И точно той храни въпроса: „Как да си тръгна, като може да стане по-зле?“

Всички тези емоционални миш-маши тръгват от поколения назад, в някакви нефункционални семейства, където някой е постъпвал с децата си така, че да ги превърне в жертви. Същите семейства раждат и насилниците. Насилникът е дълбоко нещастен и страхлив човек. Той е пленник на черната дупка, която му е оставена в наследство вместо душа. „Заплюл“ си е света като свирепо място, където на всяка пряка го дебне опасност. Тази донякъде вярна логика го съветва да се пази, като напада пръв. А какъв по-лесен начин да нападнеш от това да унижиш, да подчиниш физически по-слабия? Когато мъжът насилник се чувства застрашен от това, че не контролира жена си, че тя му изневерява или не го цени достатъчно, той вдига ръка. Единственият начин да заяви себе си пред света, пред семейството, пред „любовта“ си. Той се нуждае от жертва, чийто живот да контролира, създавайки й илюзорното чувство, че се грижи за нея.

И когато заговорихме за грижа, ето къде се появява и третият ръб на казуса. Обществото, близките, другите. Този компонент се дели на три части – тази с повдигнатите рамене, която казва: „Не мога да помогна на всички.“ И затова не помага на никого. Тази, която съчувства и спасява безкористно. И онази, която спасява само защото има някаква изгода от това. В ролята на „спасители“ влизат самите насилници и жертви. С бой мъжът мисли, че помага на жена си да осъзнае разни истини. Жената смята, че когато търпи, мълчи и обича мъжа си, ще стане негов спасител. Спасител на опустошената му душа.

Най-объркващото в този триъгълник е от кой ъгъл да започнем, за да решим проблема. Със сигурност знам, че не трябва да се крием „зад ъгъла“. Насилието не се бори с насилие, но не се бори и с търпеливо мълчание.

Насилието се бори със знание, че ако една любов те отдалечава от теб, трябва да се отдалечиш от нея. Защото докато статистиката говори, ние слушаме. Вместо това би трябвало да я заглушим със собствения си глас. И когато чуем „всяка четвърта жена в България е била жертва на домашно насилие“, да не свикваме с тази мисъл.

Да свикнеш е най-отровното лекарство, с което лекуваме страха си. А страничните ефекти се проявяват в цялото ни общество.

Димана Йорданова участва в стихосбирката „3/4 любов“, с която издателство „Жанет 45“ започна кампания срещу насилието над жени. В стихосбирката всяко четвърто стихотворение показва как не трябва да изглежда любовта, то е за болката и унижението, през което всяка четвърта жена в България е преминавала.

3 КОМЕНТАРА
3
-Mommabear-
04 June 2019, 15:16

Благодаря на предходните коментиращи. Докато четях красиво подредените думи, не успях да уловя смисъла. А, ако не съм успяла аз, ако не са успяли и предходните коментиращи, текстът действително се превръща в самоцелно словоизлияние. Жалко, защото темата е важна и е абсолютно задължително посланието да бъде достъпно за разбиране.

Апропо, и предходният текст на този автор е по-скоро провокативен, отколкото смислен.

2
Miranda
03 June 2019, 11:40

Графоманията не прощава. Доста безсмислен текст.

1
AVA
03 June 2019, 11:21

Разбирам желанието на автора да представи различна гледна точка, но не успях да я открия. Твърде много думи без никакъв смисъл правят този текст напълно излишен.

ТВОЯТ КОМЕНТАР