Спектакълът “Променяне“ започва  с думите: „Дами и господа, моля, включете мобилните си телефони!”, произнесени от същия глас, който обикновено ни приканва да ги изключим. Това мигновенно те изкарва извън матрицата и създава очакване за различно преживяване. Гледам първия моноспектакъл на Йоана Буковска-Давидова, създаден по автобиографичната книга „Промяна” (заглавието на английски обаче е Changing, т.е. променяне) на голямата актриса Лив Улман, издаден у нас от ИК Colibri.

Обожавам тази книга. Когато преди години я прочетох, току-що бях родила детето си и си казах: „Лив Улман пише за мен. Това съм аз”. Всяка жена може да открие в нея свои мисли, чувства и преживявания, битки и въпроси. Дори и да не е актриса.

Йоана обаче Е актриса. И майка. Също като Лив. Затова нейната връзка с текста на Улман е още по-силна и дълбока. Режисьор на моноспектакъла е Гергана Димитрова, но Буковска-Давидова е обвързана с него на всички нива – от творчески през финансово-бюджетни до постановъчни. Вградила е в него огромна част от дните и нощите си през последната година, посветила му е инсомниите си и най-вече – сърцето си.

Светът, който пониква пред очите на зрителя на „Променяне“ е крехък, приказен, магичен. Сценографията далечно напомня винтидж музикална кутия и самата Йоана в ролята на Лив сякаш е част от нея. Романтичен позорец, през който актрисата наблюдава лентата на живота си, кресло, наподобяващо яйце, в което тя потъва в спомените си... Всичко това би внушавало известна носталгия и меланхолия, ако не беше великолепно вплетената мултимедия, която далеч не просто внася технологична ефектност, но и доизгражда спектакъла, превръща се в неотделима част от него. Проектирането на различни предварително заснети обекти върху големи бели възглавници е изключително сполучлива находка. На големия екран пък се прожектират съвсем кратки откъси и отделни кадри от филми на Ингмар Бергман – гениалният режисьор, с когото Улман живее няколко години, прави 7 легендарни филма и от когото е и единственото й дете – дъщеря й Лин. Какво се случва преди, след и по време на снимките на тези филми в личната история на актрисата, зад кулисите на живота й  – това е, което ни разказва спектакълът „Променяне“.  Но и още много неща. Повече за тях – от самата Йоана Буковска-Давидова, с която се срещаме навръх Свети Валентин и както разбирам тя има планове и за празника, макар че същата вечер играе четвъртото представление на своя моноспектакъл. Със съпруга си вече са си разменили подаръци – тя му е написала на ръка послание и му е подарила нов флакон Hypnose на Lancome, парфюмът, който и двамата свързват с началото на връзката им. Той пък й е поднесъл прелестни обеци с формата на елфи. Всъщност Йоана, която помня още от култовата детска студия на Бончо Урумов и Венцеслав Кисьов към театър „Сълза и смях”, когато бе едва 14-годишна, прилича на елф, макар и доста зает, както разбирам, елф – с две деца и куп ангажименти. Още в началото на разговора ми казва, че за нея самата Лив Улман е един „истински елф” и че си мечтае да се запознае с нея. Съгласяваме се, че това няма как да не се случи. Писано е.

Йоана, кога се запали по идеята за „Променяне“?

Преди около 14 години Colibri издадоха за първи път пълната версия на автобиографията на Лив Улман, защото в най-старото издание – от 1977 г., когато съм родена всъщност – доста „капиталистически” пасажи са цензурирани. Започнах работа по проекта точно преди една година, на 3 март. Сама подбрах текстовете като, разбира се, ги съгласувах  с режисьора Гергана Димитрова, сама изготвих идейно експозе, написах проекта, събрах екип, с който кандидатствахме на две места – и в Министерство на културата и по програмата „Пловдив 2019“ – и спечелихме и на двете. Намерих и още спонсори. Сякаш всичко се появяваше и подреждаше само, в нужното време. Дори костюмът ми, дрехите, с които играя, са лично мои. Веднага след това видях на една витрина обувки, които идеално пасваха на дрехите. Сценографите Момчил Алексиев и Никола Налбантов намериха това ключово за спектакъла яйцевидно кресло.

Казват, че моноспектакълът е най-тежкото изпитание за актьора, така ли е?

Много е тежко да изградиш и да изнесеш сам представлението, но честно казано не мисля, че е по-тежко от 13 часа снимки, както се е случвало например в „Откраднат живот”, пък и в други филми и сериали. Или от това да изградиш и изиграеш ролята на Мария Стюарт например (Йоана е играла тази роля в постановка на Асен Шопов в Русенския театър през 2008 г., б.р). В моноспектакъла обаче нямаш партньори. Моите партньори са музиката, осветлението и мултимедията.

Този спектакъл за мен е чувствено изживяване, спонтанно, интуитивно. Сякаш отдавна вървя към него. Непрекъснато срещам някакви знаци... Ето например зайчето играчка, музикалната кутия от детството на Лив във представлението – то ми е подарък от едно японче, когато бях на 12-13 години. Самата Лив Улман наистина е родена в Токио, макар че родителите й са норвежци. После семейството й се премества в Ню Йорк, където умира баща й и едва след това с майка си и сестра си се прибират в Норвегия. Когато обаче си прекарал първите си 10 години в Токио и Ню Йорк, ти вече си изграден космополит и имаш съвсем друг поглед към света. И затова Лив Улман е толкова дълбока и необятна, въпреки своите многобройни страхове и пропадания.