Това не е автобиография в класическия смисъл, защото Ед Шийрън, момчето с невероятно рижа и кръгла физиономия, едно от музикалните остриета на добрата стара Англия, смята – съвсем правилно – че автобиографиите са за хора като Мик Джагър, които са прехвърлили 70-те.

Ед придърпва един или друг факт от кариерата си, съвсем не безинтересни, а приятелят му Филип Бута трупа до тях рисунка след рисунка, някои правени от натура, други по снимки от архивите на семейство Шийрън.

Именно в илюстрациите е чарът на книгата, издадена смело на български от AMG: Ед като покъртително бебе с очила и отличителния червеникав белег, Ед като сецесионов модел в стила на Антон Муха, Ед като лего човече, страхотни профили на Ед, пак той на сцена с китарата. Но и историите му си ги бива.

Нарича системните си отсъствия липса на стимулиране за ходене на училище. Мести се в Лондон, където „не ми влизаше в плановете да пия много, но в крайна сметка пиех всеки ден и пиех по много“. Всъщност барманът в заведението, в което свирел, го напивал с шотове текила. Вместо половин час опияненият Ед правел сетове от по час и половина.

В Лондон го карал на чипс, вместо откровено на улицата спял в арка пред Бъкингамския дворец, а от некъпане косата му образувала естествени расти. Обаче винаги гледал напред. Така попаднал на прием на кралицата, на която от смущение успял да каже само: „Кво става? Честит юбилей!“