А вие дете имате ли, че се месите?

Димана Йорданова 18 април 2019

Димана Йорданова

Снимка: Лора Славова

Малко е рязка. Веднага става ясно, че едва ли ще ти загуби времето с празни любезности. Димана Йорданова е всичко друго, но не и банална. За себе си казва: „Родена съм през пролетта на 1986 във Велико Търново. Учих рисуване, пях в градския хор, после следвах балканистика и накрая станах редактор. Според двете ми книги би трябвало и поет да съм станала, но това е все още под съмнение. Все пак не мога да си представя живота без писането. То е единственото, което ме спасява качествено, бутиково и неотменно ме интубира.“

Димана е носител на първа награда на Международния литературен конкурс „Алда Мерини 2016“ и националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ за стихосбирката „Жената и мъжете, които бях.“ „По гръбнака“ е втората й книга. Харесахме яркото й, нелюбезно писане. Но човек, който е безпощаден към себе си, има някои извънредни права. Чуйте Димана.

Съвсем обикновена събота е. Вървя по „Шишман“, подминавам напращели италианци, книжарници, магазини за копчета, магазини за уиски, шмугвам се в първото кафене, поръчвам си двойно еспресо и сядам тихо в ъгъла. Следобедна медитация – последното ми желание преди екзекуция.

Палачът обаче не идва с черна качулка и брадва, а като писклив детски глас от съседната маса. Момченцето се тръшка, мята салфетки по майка си, надува бузи, прилича на родопска каба гайда и имам чувството, че ще се пръсне. Сюжетът ми се струва подходящ за реклама на презервативи: „Не искаш да ти се случи това? Изполвай Durex.“ Примерно.

И докато хлапакът опитва да разцепи земята с бойните си викове, майка му, очевидно тренирана в спокойствие будистка, шампион с черен колан в дисциплината „неспирно говорене по телефона“, продължава да говори, да – по телефона, да се усмихва и да се преструва, че детето й не съществува. Само че съм се объркала. Детето съществува, доказателството: плясък от шамар и думите:

 „Не мога да те дишам, изрод ли си ти, какво си?!“

Полудявам. Ставам от масата и се изправям зад гърба на майката. Потупвам я по рамото, поглежда ме с недоумение, с телефона на ухото, ме пита: „Да, с какво да Ви помогна?“ –

„На мен с нищо – отговарям. – Но на детето си с това да се върнете четири години назад и просто да използвате презерватив.“

И се изстрелях навън като тапа.

Ами, разтреперих се. Всеки път, когато опитвам да бъда социално ангажирана, се разтрепервам. Сигурна съм, че ако бях дала шанс на тази майка, щеше да ми зададе дежурния въпрос, който ти задава всяка социално неангажирана майка. „А Вие дете имате ли, че се месите?“

Ми не, бе, нямам. Обаче имам някаква емоционална интелигентност и мога да различа правилно от грешно. Наясно съм, че когато детето ти плаче, може да опиташ да се освободиш, да разбереш защо се е надуло и пищи като гъдулка. А не да му изплющиш шамар и после да му обърнеш внимание, после да поговориш с него, после да го обичаш. По тази логика най-добре е да го родиш „после“.

Неведнъж съм имала спречквания и съм била помитана от погледи куршуми на една шепа майки, една особена сърдита брънка от социалната гирлянда, която смята, че аз – бездетната, нямам право да й казвам как да си гледа децата.

Но имам. Всички ние имаме право да искаме ти, умнице, да си гледаш децата добре. Да ги обичаш и да ги научиш кое е добро и кое не. Да знаят, че човешкият живот има стойност и че другите са повече от мухи, които могат да размажат, когато им скимне. Да знаят, че на тази земя, освен за предупреждение, човек се ражда и за щастие.

Често получавам отговора: „Нямам време“. Но намери време да създадеш живот, все едно си снесла яйце? Кудкудякаш, попълваш нормата, запъхтяна си, храна, дрънкулки, дрехи, айфон, друго?

Другото за „после“.

Репродукцията, мисля аз, не бива да е масова продукция. За да създадеш живот, се иска много повече от способността да оплодиш или да бъдеш оплоден. С хормоните, отделяни по време на раждане, очевидно не се повишава и IQ-то. Винаги съм твърдяла, че родителството е най-отговорният пост, който човек може да заеме, защото той създава чужда съдба, която на свой ред ще създава други чужди съдби...

А какво се случва? Родословни дървета с плодове, спрели да узряват отвътре. И един ден – гневно общество от необичани. И един ден детето отмъщава за нечутия си плач, като предизвиква плач и у другите. Защото там, където няма любов, има какво ли не. Там, където няма любов, няма нищо.

Но няма и какво да се направи. Все пак аз съм жената от „съседната маса“. Жената с двойното еспресо и неродените деца. 

5 КОМЕНТАРА
5
Читател, не писател
20 май 2019, 20:51

Развълнува ме емоционално интелигентната авторка - колко е социално ангажирана и колко ги разбира нещата. После пише за тях. Браво! Пореден словесен поток (да беше ни спестен) от типа „Утробата ми си е моя“ и подобни, все едно пък някой го оспорва. Писателка ли каза, че е? Аха, като Кари Брадшоу. Чакаме още….

4
Таня
22 април 2019, 11:29

До #2:

3
Галя
20 април 2019, 14:12

Хм... Аз съм майка на три, с десетина години по-възрастна от авторката, и вероятно и на мен се е случвало да изглеждам като безотговорната майка-чудовище от разказа. Не майчинските качества на жените обаче ще коментирам, а качеството на текста - нищо че не съм писател и следователно може би не би трябвало да го правя :). И все пак. Много подобни текстове има в последните години, изобщо подобен стил на общуване, постове в социалните мрежи... Демонстрация на завидна интелигентност и социално ангажирана позиция. Но има нещо смущаващо за мен и то е липсата на любов зад думите. А по моему това е, което отличава истинската поезия от стихоплетството, силния докосващ текст от красиво наредените думи. Надявам се все повече текстове в тази по-хуманна посока да се появяват с времето, защото само с любов и приемане се променят неща. И да, с малка доза смирение.

2
Илиана
18 април 2019, 22:31

Какъв Дънов, какви пет лева? Евангелие няма ли? Каквото не искате да правят вам, не правете и на другите. Две думи., но на място.

Още коментари
ТВОЯТ КОМЕНТАР