The Тази вечер (петък, 15 март) в Дом на киното от 20:30 ч. Павел Павликовски, който освен голям режисьор е и изключително харизматичен мъж, ще представи лично филма си „Студена война”. Подозирам, че вече няма билети, но пък в рамките на 23-ия София филм фест ще имате още възможности да го видите. Кога и къде – вижте тук. Най-важното обаче е, че това е творба, която задължително трябва да се гледа на голям екран (нищо че е в каталога на стрийминг чудовището amazon). Големият екран по магически начин придава друго измерение на този иначе камерен филм. Кара ви да потънете във вътрешното му пространство. Далеч не смятам, че това важи за всеки филм, но за „Студена война” поне на мен ми се струва важно, определящо. 

Помните ли „Любовта на русокосата” (1965) – един от ранните шедьоври на Милош Форман, още от чешкия му период? Познавам киномани, които се кълнат, че никой от по-късните американски филми на режисьора – нито „Полет над кукувиче гнездо”, нито „Амадеус”, нито дори „Коса” – могат да се сравняват с „Любовта на русокосата”. И кой друг, освен познатите ми киномани, смята така? Павел Павликовски, разбира се! Филмът на Форман е един от любимите му и ако сте го гледали, когато видите „Студена война” няма как да не усетите колко близки по дух са двете произведения. 

В „Студена война” Павел Павликовски разказва любовната история на своите родители. Действието се развива след края на Втората световна война. Виктор (Томаш Кот) е музикален директор на ансамбъл за народни песни и танци, който обикаля из Полша, за да събира както автентични фолклорни песни, така и талантливи момчета и момичета за своя състав. Така той среща Зула (Йоана Кулиг) – красиво и своенравно момиче, опитало се да убие баща си („Обърка ме с майка ми и реших да му покажа разликата - с ножа”, казва тя), с великолепен глас, в което той се влюбва веднага и завинаги. Двамата изживяват турбулентна и страстна любовна история, белязана от много бягства и завръщания, която е и старомодно-романтична, но в същото време и модерно болезнена и трудна, заради сблъсъка на характери, заради свободолюбивост, ревност, егоизъм. 

Павликовски със сигурност не е направил политически филм, в който двамата влюбени и тяхната невинна и чиста любов стават жертва на злокобната система. Да, абсурдите и ограниченията на комунистическия режим присъстват и са водещи, но самите Виктор и Зула също не са света вода ненапита. Всеки от тях иска той да определя правилата, той да е движещата сила в двойката. Двамата  преминават през капаните и катарзисите на любовта, водени от собствените си дяволи - като всеки от нас всъщност. Колко е прекрасен рефренът от народната песен, която чуваме в началото на филма, още преди те да са се срещнали, като предчувствие за това, което ще се случи: „От Бога ли ни е дадена тази любов или от дявола ни е прошепната?” Целият филм e тук. Така че „студена война” на Павликовски не е просто Студената война между Източния и Западния блок, на фона на която се вихри драматична любов. Това е по-скоро студената война между полюсите – мъжкото и женското, студеното и топлото, чуждото и своето, че дори и между фолклора и джаза - които хем се отблъскват, хем се привличат неустоимо.

Магията на филма е в неговата черно-бяла маска (оператор е Лукаш Жал, изключителен!), в неговата привидна простота и липсата на показен, шумен, демонстративно разказан, разгърнат, раздиплен конфликт. Нищо подобно няма. Проследяваме историята на двама души, но не прекалено отблизо, без да навлизаме в анатомията на тази любов. Тоест не като в любовна поезия например, а като в роман – на по-едри тактове, следвайки по-скоро събитията, отколкото вътрешните преживявания. Двамата се събират, случва се нещо, разделят се и след това – ето ги отново, на друго място. Всеки от тях е преживял нещо междувременно, но любовта им е непокътната. И отново се събират и отново се разделят, защото... И така до момента, в който в една полуразрушена църква на родна земя, пред един-единствен свидетел... Като клише ли ви звучи? А пък аз смятам, че това е висша форма на искреност – да не бягаш на всяка цена от клишетата, само и само, за да покажеш колко оригинален можеш да бъдеш. Липсата на нарочно бягство от клишетата ми се струва най-оригиналното нещо в този филм.  

„Студена война” е прост и сложен едновременно, дълбок и изключително личен. Той е като чаша без дъно, като... църква без купол. Още в самото начало фолклорните песни, във всяка от които се пее за любов, ни дават възможността да се настроим на вълната на любовната история, която предстои да ни бъде разказана. И ни предупреждава, че тази любовна история ще е ето такава, като в старите песни. Такава като всяка една друга, случила се под слънцето откакто свят светува. И съм сигурна, че Павликовски много би искал неговият филм да е част от тези безименни оди за любовта. Да е филм песен и нищо друго. Краят на филма пък – прекрасен! – е също отворен. Кадър, от които двамата герои излизат и в който могат да заповядат следващите. И да разкажат своята история – хем същата, хем съвсем различна, единствена.

Павел Павликовски и „Студена война”, дами и госопода!