Докато пътува със самолет към София, израелският писател Дрор Мишани чува думи, които знае от детството си. Чува „довиждане“, а после, вече в софийски ресторант – „мусака“ и „кьопоолу“. Майка му е родена в София и от нея той помни музиката на българския език. Дрор е рядка птица на израелската литературна сцена – пише криминални романи, освен това главният му персонаж Авраам Авраам е абсолютна противоположност на инспекторите мъжкари в трилърите. По първия роман от кримисерията с Авраам – „Липсващото досие“, преведен на повече от 15 езика и награден като най-добър чуждоезичен криминален роман в Швеция, на литературно-филмовия фестивал „Синелибри“ гледахме филм на френския режисьор Ерик Зонка с Венсан Касел в главната роля.

В Израел не се пишат криминални романи, защото няма серийни убийци, няма отвличания и никой не напада жени по улиците. Това е теория на вашия инспектор Авраам. Наистина ли Израел е лишена от престъпност държава?

Разбира се, че Авраам греши, и това е само една от грешките му. Има толкова престъпления, колкото има и на други места.
Защо го направихте такъв – грешащ в предположенията си, антигерой, но не като тези в американските трилъри, или дори в скандинавските – мрачен мачо, който има оръжие и не се колебае да го използва. Авраам на моменти е буквално безличен. Искахте да се противопоставите на клишето ли?
Започнах първата си книга, когато трябваше да пиша докторат върху историята на криминалния роман. Един от въпросите, с които се занимавах, беше защо в израелската литература няма достатъчно детективи. И реших, че ще пиша за такъв герой и за да повярват самите евреи в него, той няма да е гениален като Поаро или силен физически като Мегре, защото няма да звучи достоверно в контекста на израелската литература, в която има дълга традиция на антигерои. Реших също, че ще бъде по-сив и ще прави много грешки, защото ще изглежда по-естествено. Знаех, че за разлика от героите на детективския роман, които са малко или много самовлюбени, но прозорливи, като Поаро, искам детектив, който не вижда, по-скоро отказва да види света в ужасния му вид и вярва, че животът може да бъде прекрасен.

Исках името да се запомня и да звучи истинско, а това е името на мой приятел от училище. Едва след като книгата беше публикувана, един читател се обърна към мен, дори не беше евреин, а християнин, и каза: знам защо си го избрал. В Библията само веднъж се споменава това двойно име – когато Бог казва на Авраам, произнасяйки името му два пъти, да не убива сина си Исаак. Може би по несъзнателен начин тази сцена е свързана с моя избор – поне в първите три книги досега детективът да се занимава с престъпления, случващи се в семейството.

Ужасът при вас идва от семейството. Какво е сгрешено в семейните отношения и успявате ли вие да избегнете грешките?

Взаимоотношенията в семейството, това не съм го открил аз, съдържат много насилие. Мога да цитирам митологични примери, през Каин и Авел до Авраам и взаимоотношенията със сина му Исаак, които ни показват, че колкото по-близки са хората, толкова повече е насилието. Взаимоотношенията между родители и деца днес сe представят в много розови краски, родителите са прекрасни личности, децата са много сладки. И това е вярно, ние сме добри родители и децата са сладки, но митологичните истории ни напомнят за дълбоките нива, пластовете отдолу, които крият по-болезнени емоции. Написах този роман през годината след раждането на моя син и се опитвах да осмисля конфликтните емоции, които изпитвах тогава. Питах се как да бъда по-добър родител. Сигурен съм, че не съм бил такъв. В моето семейство аз съм детективът, жертвата и извършителят.

Много симпатичен момент в книгата е, когато героят ви е на гости в Белгия и се сблъсква с клишетата, с които хората мислят за евреите, например, че всички се занимават със злато и диаманти. Може би и вие, когато не пишете, търгувате със злато и диаманти...

За съжаление не. Веднъж бяхме с баща ми на футболен мач в Лондон. Двама холандци ни заприказваха и точно когато си мислехме какъв хубав разговор водим с новите ни приятели, те тихичко попитаха: имате ли диаманти? Пътувам много по света във връзка с книгите ми, чувам различни неща, но като че ли най-дразнещо е клишето, че всички евреи са много интелигентни, а това не е така.

Майка ви е родена в София. Наистина ли не разбирате нищо от българския?

Когато баба ми и дядо ми се преместват от България в Израел, майка ми е на две години. Тя разговаряше на български с родителите си до тяхната смърт преди двайсетина години. За мен това беше красива мелодия, без да разбирам смисъла й. В самолета вчера разпознах тази мелодия, както и откъслечни думи. Чух „довиждане“. Ако ме бяхте попитали как е тази дума на български, нямаше да знам, но когато я чух, знаех какво означава. Спомням си само, че като деца много се забавлявахме, когато майка ми казваше: Как е? На иврит това е лоша дума и много се смеехме, когато я чуехме.

Останало ли ви е нещо на ниво кухня, вкусове, това, което човек помни от детството си, от семейните трапези?

Когато майка ми искаше да направи нещо специално, за рожден ден или празник, правеше мусака. И вчера в ресторанта, в който вечеряхме, аз разпознах думата кьопоолу, което майка ми правеше и ние редовно ядяхме вкъщи. Така че българската храна по някакъв начин е в основата на вкусовете ми. Тя до голяма степен е кухнята на моя дом, на моето детство. Майка ми е родена в София, а баща ми – в Израел, но родителите му са от Алепо в Сирия. И аз бях най-големият щастливец на света, защото имах достъп до комбинацията от двете най-добри кухни на света – българската и сирийско-турската.

В България не спират споровете за спасяването на българските евреи. Какво е реално отношението в Израел, признава ли се този факт?

Държавите се преценяват според това какво се е случило с евреите в тях. И България има най-добрата репутация в света и е дори на първо място сред всички държави като страна, която е спасила почти всичките си евреи. В другия край на спектъра е Полша. Интересното е, че историята на моя български род по някакъв начин ме направи писател. Дядо ми по време на войната е бил партизанин, смятали са го за загинал. И баба ми си е имала приятел, единственото, което знам за него, е, че е бил зъболекар. Баба ми живеела с този приятел, когато един ден след войната някой потропал на вратата й. Дядо ми се бил завърнал от мъртвите. Не знам повече подробности, защото и майка ми не ги знаеше, а баба ми почина, когато бях още много малък. И това ме караше да се чудя какво точно е станало, какви думи са си казали там, на вратата, с дядо ми и това чудене ме подтикна да стана писател. При „Полковник Шабер“ на Балзак има подобна история.

Интервюто е взето със съдействието на „Колибри“, които издават Дрор Мишани на български.