Изложеното в социалните мрежи селфи е новата идеология на нашето време: италианският писател Андреа Инглезе го нарича „единствената законна страст – постоянната автореклама“.

Съществува наложена от селфито аристократична йерархия. Самотните селфита, където човек се показва пред някой паметник или дадена гледка, имат определено значение: бях на това място, а ти не. Селфито е визуална биография, електронна визитна картичка, социално стъпало. Селфито до някоя знаменитост има по-голяма смислова тежест. Селфистът се опитва да докаже, че е срещнал някой по-известен от неговия съсед. Никой не иска селфи с анонимен човек, освен ако няма някаква физическа особеност: джудже, хидроцефал, човек слон или някой с тежки изгаряния. Селфито е обяснение в любов, но не само: то е също така доказателство за идентичност („the medium is the message“, бе предрекъл Маклуън*, без да предположи, че всички ще станат посредници). Ако кача селфи с Марион Котийар, не изразявам същото, както ако се обезсмъртя с Амели Нотомб.

Селфито позволява да изразя себе си: вижте колко съм красив до този паметник, с тази личност, в тази страна, на този плаж, на всичко отгоре и ви се плезя. Сега ме познавате по-добре: излегнал съм се на слънце, докосвам с пръст антената на Айфеловата кула, не позволявам на кулата в Пиза да падне, не се вземам на сериозно, съществувам, защото съм срещнал знаменитост. Селфито е опит да си придадем по-голяма важност, да спукаме балона на аристокрацията. Селфито е комунизъм: то е оръжието на пехотинеца във войната за обаяние. Не позираме до когото и да е, желанието е личността на другия да се отрази върху нас.

Снимката със „знаменитост“ е форма на канибализъм: тя поглъща аурата на звездата. Тя ме вкарва в нова орбита. Селфито е новият език на една нарцистична епоха: то заменя картезианското cogito. „Мисля, следователно съществувам“ става „Позирам, следователно съществувам“. Ако си направя снимка с Леонардо ди Каприо, аз съм повече от теб, който позираш до майка си на ски. Впрочем майка ти също с удоволствие би се снимала с Ди Каприо. А Ди Каприо – с папата. А папата – с някое дете със синдрома на Даун. Това означава ли, че най-важната личност на света е дете със синдрома на Даун? Не, обърках се: папата е изключението, което потвърждава правилото на максимализирането на известността чрез телефонната фотография. Папата разби системата на егоаристократичния снобизъм, наченат от Дюрер** през 1506 г. в „Празникът Розенкранц“, където художникът се е нарисувал редом до Светата Дева, Божията майка.

* Маршал Маклуън, канадски културолог и медиен критик от миналия век
** Албрехт Дюрер, германски художник от ХV в.