Петък, между 5 и 7 вечерта, Пловдив е замъглен от дъжда и лампичките в Капана не успяват да разпръснат меланхолията. Баровете на Капана са празни и е непосилно да изпием сами всичките им коктейли, шотове, фрешове, чайове и кафета. А ни се иска, защото току-що сме излезли от изложбата на Кольо Карамфилов в Градската галерия. Там са неговите яйцевидни лица, носовете на Пинокио, лилавите вулкани и уморените коне, пушачите, които изсмукват душата на цигарите, там са думите му, сълзите на този мъж, който често ги криеше зад тъмни очила, любовта към детето му и към изхвърлените чинове от троянското училище, които той превърна в лица на измисленото от него „Джепето скул”, детството му с гмуркането във вира и цигарите дъвки, които тогава минават за обяд. В галерията гласът на Кольо К. току-що ни беше казал, че раждането на дете обезмисля смъртта. Дали картините на Кольо К. обезмислят неговата смърт?

Ако в Пловдив направят маршрут на Кольо К., аз бих вървяла по него. Както в Йерусалим се върви по Кръстния път и поклонниците спират там, където Спасителя се е подпрял, или е паднал под тежестта на кръста, аз бих пила вино там, където го е пил Кольо К. и бих помълчала там, където е падал под тежестта на самоиронията си, и бих танцувала на мястото, където в главата му е влязла някоя картина. Градовете са велики със своите мъченици, а Пловдив ги има и Кольо К., който си отиде в една от болниците му, е такъв. Мъченик бохем  с бял перчем и по потник, с къси пръсти, той, който харесваше издължените фигури и населваше с тях картините си.

Спомням си го как пушеше на малкия балкон на старата ни редакция, тогава работеше за букурещки театър, защото Кольо К. беше сценограф по образование. Не ни се получи интервюто, за разлика от интервюто на приятелката ми Ирина Иванова, но вероятно затова са приятелите – да направят интервютата, които ти не си успял, дори по-добре, отколкото ако беше успял. В това интервю той е заедно с Лиза Шопова и, освен любовта си към нея, обяснява и произхода на перчема си.