Да предположим, че темата е "Можем ли да останем приятели с Бившия". Темата е друга, но да предположим, че е тази. Почти съм сигурна, че в Поща ЕВА веднага ще започнат да пристигат читателски мнения и истории, които недвусмислено твърдят: ами да, разбира се, че можем, това е естествено. "Ние се разделихме, но си останахме добри приятели" - сигурно така ще започват или завършват повечето от тях. Чудя се обаче защо си подхвърляме все едни и същи изречения, които някой някога е изпълнил с някакъв смисъл и са се превърнали в нещо като полуфабрикати. Слагаш си ги в устата и готово! Всички те разбират: "Разделили сте се и сте си останали приятели? Ами да, така трябва, като цивилизовани хора...". И така, съвсем цивилизовано, продължаваме да си говорим глупости. Ама какви приятели сте! Ти този човек не го ли обичаше? Не те ли заболя, когато те излъга, когато си тръгна? Да не си машина! И как преживя този ужас - да се разделиш с любовта си! И как така лесно превключи от програма "любов" на програма "приятелство". Не разбирам. И как му вярваш дотолкова, че чак да бъдете приятели? Не става. Ако говорим за истински чувства, които са били истински наранени - просто не става. В една връзка се въвличат толкова много неща - общи спомени, общи планове, тайни, общи деца понякога. Вярно е, че има връзки, при които просто сте се лъгали, че се обичате, а всъщност винаги сте били само приятели. Приятели, които спят заедно. Обаче това също е лъжа, удобна лъжа.

Защото, както казва зловещата героиня на Глен Клоуз от "Фаталното привличане", "тялото дава обещания дори когато човекът не иска да ги даде". Т.е. тялото също говори, а следователно - може и да лъже. Тялото също може да не желае истински, а само от немай къде. И колко е жалко за любовта тогава! И колко е жалко за секса! Обаче поне за миг си представете, че връзката не е измислена, като в романите, нито е делнична, от типа "по навик". А е истинска - поне за вас. Такава истинска - лоша, хубава, жива, непредсказуема. Със сигурност обаче връзка, която поне веднъж те е направила щастлива и поне веднъж те е направила нещастна (в крайна сметка какъв друг критерий за истинност да имаме?). Представете си, че изживявате такава любов и изведнъж човекът, с когото сте, прескача една граница, след която няма връщане назад. Опустошава ти душата и си тръгва. Известно време ти живееш някак, а след това си казваш: животът е кратък, нямам време да съм нещастна, нямам енергия да съм безкомпромисна, нямам сили да мразя. Затова ще карам нататък, както мога, ще действам според ситуацията. И ситуацията ти предлага решение: най-просто, най-бързо и най-лесно е да вземеш поведение-полуфабрикат, което върви с подарък - думи-полуфабрикат и двете с марката "разделихме се, но си останахме добри приятели". Но такъв край ли заслужава истинската любов? Не заслужава ли поне истински край?

Може да не го намразиш. Може да не го презираш. Пък и как да презираш някого, който те е ранил. Достойнството ти не е застрашено, особено ако си бил честен в чувствата си. Вероятно при всеки е различно. Колкото хора - толкова начини да обичаш. Според мен обаче у всеки остава остро чувство за загуба. Но, моля ви, послушайте ме, категорично откажете варианта "добри приятели".

Не плюйте в лицето на собствената си любов. Що се отнася поне до мен, искам всичко да е истинско, а не ерзац. Истинско и със страст. Ако ще е любов - да е със страст, ако е приятелство - да е със страст. А не със скрити мисли, скрити чувства и изконсумирано вече вълнение. Приятелството, според мен, също се нуждае от малко огън и затова може би ми е трудно да вярвам в без секс-приятелството между мъж и жена. В същото време секс-приятелството изисква непостижимо за мен ниво на съзнанието. А след-секс (не непосредствено след де) приятелството е просто дивотия. Не може да не са останали следи. Сексът оставя следи, по дяволите. Но така или иначе, ми се струва парадоксално недостойна тази ситуация "разделихме се, но си останахме приятели". Все едно, както в един филм на Хичкок ("Въжето" беше май), да живеем в стая, в която има един ковчег, и да се правим, че не знаем, че в ковчега има труп. А как може да няма, ако някога сте се обичали и любовта ви е мъртва. Представяте ли си - любовта ви лежи мъртва в ковчег насред стаята, а вие се разхождате наоколо като приятели и дори не сте тъжни? Това ми звучи ужасно. Предпочитам да скърбя за любовта си, да я оплача и просто да я погреба. Но не и да живея заедно с нейния труп и да се правя, че съм вярна приятелка на Убиеца. Когато нещо е приключило, според мен е по-добре да го оставим в миналото и да не се опитваме да го приспособяваме към настоящия момент.

Познавам един странен тип, който за добро или за лошо не се вписва в никакви обичайни модели на общуване. Той се разведе с жена си след грандиозни скандали и мъки. А когато това стана, не й позволи дори да си вземе дрехите от вкъщи. Заключи вратата и ...край. Първоначално това ми се видя глупаво и незряло, но сега не мисля така. Той просто не искаше да се прави, че не му пука, след като му пука. Или да се държи така, все едно нищо не е имало. Не че постигна нещо, не че се почувства по-добре. Просто не се беше примирил със ситуацията и не излъга, че се е примирил. Постъпи отмъстително и детински, но поне не подхвана лицемерната игра на "добри приятели".

Да си приятел с някого, когото си обичал, е различно от това да обичаш някого, с когото си приятел. Според К. Войтила (не е покойният папа) съществуват четири типа любов: любов-желание, любов-приятелство, любов-доброжелателност и най-сладката - caritas, младоженската любов. Която, предполагам, включва всичко, а после се разлага и постепенно се свива я до някакво измъчено приятелство, я до добронамереност. Или тотално се изпарява.

Е, сигурно преувеличавам. Вярно е, че има случаи, когато човекът, с когото си се разделил, продължава да ти е интересен с идеите или с работата си, или дори с гадния си характер, но в такива случаи просто го следи от разстояние.

В много случаи виждаш, че в крайна сметка всичко е било за добро. Затваряш страницата без следа от съжаление. Но знаеш, че там, на тази страница, има една история от твоя живот. И тя е любовна история. Има своите аромати, своите цветове, незабравими, неповторими. Има и своя лош край. Но поне няма свое куцо продължение, в което си давате съвети за новите гаджета.

Бъдете честни. Възможно ли е да си истински приятел с някого, с когото сте се обичали истински и сте се разделили? Пишете ми.