Значи ти се справяше и с дома и детето, и с...

... и със самия Боян (смях) Да. Но не ми е тежало никога. Освен това в един момент той стана популярен, по-лесно се намираха спонсори... Денят, в който на подписа ти започват да му казват автограф, е денят, в който разбираш, че си го постигнал. При него се случи доста бързо, макар и с немалко препятствия по пътя. Но и в тези препятствия, докато беше безпомощен, в инвалидна количка след катастрофата, бяхме заедно. И дори тогава, когато беше най-тежко, не съм го спирала да мечтае. Защото до голяма степен неговите мечти бяха и мои мечти.

А ти самата не мечтаеше ли да изкачиш някой 8-хилядник?

Имало е такива периоди. Преди К2 ние обиколихме доста по-малки върхове. Освен това аз започнах да се занимавам с ултрамаратоните. Така че никога при нас не е ставало въпрос за жертви и за ощетени. Ние не сме от тези хора, които са обсебени един от друг и искат все да са заедно, и не могат да дишат, ако не са заедно. Не сме от тези, дето стават „едно цяло“. Никога не сме се контролирали един друг. Като съм сама, не ми е тежко и самотно. И също така не се притеснявам, докато не дойде време за притеснение. Не влизам лесно във филми. През годините, когато е имало някакви проблеми по време на негови експедиции, съм се научила как да ги решавам, при това от разстояние.

Какво например?

Веднъж ми се обади от лагер на около 7 хиляди метра височина и ми каза, че момчето, с което са в лагера, е зле и че според него има белодробен оток. Веднага звъннах тук на лекар, за да ми каже какво могат да направят там с наличните лекарства. Смъкнаха момчето надолу, дадоха му едно лекарство и то оцеля. Или когато след едно изкачване беше изпаднал в хипогликемия, от диабета. Обадиха ми се, че не знаят какво да направят. То не е сложно, но когато се случи, трябва да знаят какво да направят. Така че е хубаво да имаш оправна жена подръка (смях). Аз не се паникьосвам – действам. Когато Боян изчезна на Шиша Пангма, се появиха слухове, че съм заминала за Непал. А аз знаех, че ще съм много по-полезна тук като организатор и координатор на спасителната мисия, отколкото като вайкащата се жена, която стои в подножието на планината и плаче.

Не ти ли се иска поне някой път да си вайкащата се жена и да не си толкова силна?

Човек е такъв, какъвто е! Всички ми викат: Отпусни се! Какво да се отпусна? Аз съм си отпусната.

След като се случи тази история с момчето, за която ми разказа, Боян не почувства ли колко е важно да не е сам, да има някой с него при такива екстремни условия?

В интерес на истината рядко си сам. Много често настигаш някого или някой теб те настига. При него заради диабета му внушиха, че е проблемен, и той започна да се доказва, че не е проблемен и че всичко може сам.

А ти имаш ли обяснение защо се случи това с него? Необмислен риск ли е?

Явно е имал пропуски. Вероятно е мислил много за голямата цел Еверест, към която щеше да се отправи след това, и е пренебрегнал някои неща. Шиша Пангма е доста по-пуст, не гъмжи от народ. И сега са били няколко човека само. Според мен той просто не е очаквал, че ще остане наистина сам. Много често тръгват всички и се уговарят само единият да носи сателитен телефон.