Дългата като на Рапунцел коса на Радослава е прибрана в кок, а очите й са натежали от тъга. Това е, което най-напред забелязвам в нея – някъде под усмивката й. Повече от естествено е, след всичко, което тя преживя през последната половин година. (После, когато чете текста, тя ще възроптае срещу това изречение за тъгата в очите й, прекалено мелодраматично й звучи).

Радослава Ненова е жената до българския алпинист Боян Петров, изчезнал в края на май тази година при опит да покори връх Шиша Пангма, организирала, заедно с българското правителство, безпрецедентна спасителна операция, каквато до този момент наистина не е провеждана. Няма да ви я представя по друг начин, нито ще ви я описвам предварително. Само ще споделя стихотворението, което тя публикува във фейсбук профила си, под тяхна обща снимка с Боян, на фона на „техните планини“.

Говоря както се случи, но не го усещам в минало време. Надявам се и да не започна да го усещам така. Аз започнах да правя много неща, свързани с него, и може би това ми дава продължение... Нямам го това усещане за КРАЙ! А и се старая да го няма, заради малкия (12-годишният Явор, синът на Радослава и Боян – б.а). Той трябва да живее хубав живот. За него доста се притеснявах. Защото ние, големите хора, имаме механизми да се справяме. Но разбрах, че децата също са много силни. И много се влияят от нашето поведение. Той ме гледа и разбира, че това просто са фази от живота – край, начало... Говорим си за Боян. Не се правим, че нищо не е станало.

Какъв беше Боян извън алпинизма?

Не го разделям. И в планината, и вкъщи, и на работата си беше той – един и същ характер. Много амбициозен! Това идва от трудностите, които е искал да надгради. Да се превърнат дори в някакъв плюс. Диабет, рак... Когато аз се запознах с него, го бяха отрязали от националната експедиция до Еверест, защото има диабет, въпреки че като физически данни бе много по-добър от други... И това го превърна в солов алпинист. Искаше всичко да зависи от неговата организация, от спонсорите, които той ще си намери, и т.н. Мисля, че след тази случка той на инат реши, че Еверест не му е интересен. Самовнуши си, че този връх не го вълнува. Реши тогава, че неговата мечта е К2 – вторият по височина, но най-труден като маршрут. Изкачването на К2 като проект му отне 9 години. През това време, разбира се, изкачи много други върхове.

От колко време се занимаваше Боян с алпинизъм?

Той е в планината от ученик. И оттогава надгражда. Не ставаш алпинист ей така!

Ние с Боян се запознахме през 2004, а през 2005 той и двама негови партньори направиха опит да изкачат К2, стигнаха доста нависоко, но се върнаха. Казаха, че са почнали да мръзнат и решили да се върнат. През 2014 г. двамата отидохме и тогава той изкачи върха (аз го чаках в базовия лагер на около 5 хиляди метра височина) и си постигна мечтата. След което реши да направи всички 8-хилядници, да грабне т.нар. „корона“. И аз казах: добре, имаш моята подкрепа.

Какво включваше тази подкрепа, която му обеща тогава след К2?

На първо място – да не му мрънкам вкъщи, че ходи по планините (смях). Отделно цялата организация на живота, детето, чисто битовите неща и т.н. Постепенно той придоби популярност и трябваше някой и с това да се занимава – с менажирането на експедициите, отговорностите към спонсорите. Експедициите са много скъпо и трудоемко нещо. Хората непрекъснато ме питат: „Ама ти как се справяш? Ама защо го пускаш?“ Ама аз не съм някаква безпомощна женица, която не може да се облече без мъжа си. Самостоятелна съм от 18-годишна.