Станка ме моли да я изчакам за малко в кафето, където сме седнали, за да отскочи да донесе от вкъщи албума си със снимките. Живее на има-няма 500 м разстояние, но естествено, че ще иде с колата. Да взема и аз да дойда, предлагам и тя грейва от радост – хайде, ще те повозя. Установявам, че е от нахалните шофьори – бута се и закачливо помахва на изнервените от тежко разкопаните улици мъже. А те, като я видят – малка белокоса женица, заменят напиращите на устните им грубости с усмивки. Станка обяснява, че на традиционните за българските шофьори споменавания на майка й тя спокойно праща техните майки там, където е нейната.

Показва ми черно-бели снимки, все пак е човек от първата половина на миналия век. На танците и наздравиците си, на децата и внуците, на животните в двора си, на колите си, на къщата си на село с градина, в която имало над 1000 лалета. Продала я тази къща на следващия ден след смъртта на мъжа си, не можела да понесе мисълта, че ще остане там, където са кънтели стъпките на любимия й човек. И за една седмица побеляла. Останала сама в апартамента в града в сърцето на Добруджа. Фирмата оставила на сина си, който я ликвидирал. Живее с приятелите си, колкото са останали сред живите. Всеки ден излизат на кафе. Най-близката, пред която разкрива душата си, веднъж седмично води на ресторант „Змеевица“ да хапнат по една супа топчета. Иначе Станка, която е имала ферма за 100 прасета преди години, голямо птиче стопанство с кокошки, пуйки и патици, месо почти не яде – набляга на зеленчуците и плодовете. Всяка привечер може да я видите да тича по главната улица в Добрич, подканяйки насядалите по пейките млади хора да я последват. След шест операции твърди, че и шест дни не е лежала. Уплашила се само когато й отстранили тумор на шията и отслабнала дотам, че започнали да я смятат за анорексичка. Сама се измъкнала от това състояние и продължила както преди – на скорост. И с щедро и добро сърце. Ще разкажа само една кратка история от тези, които чух. В най-силните си фермерски години веднъж Станка разпоредила да се заколят четири прасета за Коледа, на всичките си близки и роднини да осигури празника. Като видяла работниците как гледат, веднага им казала да хванат и да заколят още едно прасе за тях самите. Ама как така, попитали, нали ни плащаш, ще си купим. Хайде, рекла, не ми прекършвайте думата, дадох я вече!  

Като си тръгвам, Станка настоява да ме изпрати и да се опита да познае коя е колата ми на паркинга. Жежкото пладне прави всяко излизане изпод сянката на дърветата мъчително. Обаче Станка, изведнъж присетила се, че не е заключила колата си, ме моли да я почакам и спринтира обратно. После, както всеки ден, ще се прибере да си почине вкъщи – по два часа чете преди да се приготви за всекидневния си крос по хладно.