Когато баща ми почина, не бях навършила още 20 години. Спомням си всичко около смъртта му, дори най-дребни подробности - начина, по който изглеждаше домът ни в онзи момент, дрехите, с които бяхме облечени, смразяващия ноемврийски студ навън...Но най-вече си спомням усещането, че не мога да направя нищо. Нищо за никого. И не мога да прескоча този епизод от живота си, нито да си спестя нещо. Просто трябва да го преживея. Има такива моменти - трябва просто да ги преживееш. И аз го преживях. И деня на погребението, и деня след това, и следващия... Година по-късно се сбъдна една моя голяма мечта и бях толкова неистово щастлива. Само една година - и вече дори можех да съм щастлива.

Ето че изминаха десет години, откакто баща ми го няма. Случиха се страшно много неща. Поговорката, че времето лекува всичко обаче, според мен, трябва да се промени. По-скоро времето действа като обезболяващо и болката често само утихва, хронифицира се. Нещо такова се случи и с мен, въпреки че дълго време си мислех, че съм се излекувала. Истината, която с течение на времето осъзнавах все по-ясно е, че изобщо не съм се излекувала, че не ми е минало и няма да ми мине. Момичето, което съм била тогава, преди десет години, не си е отишло, а е останало вътре в мен, подобно на... на дървесен пръстен, и още плаче и е безутешно. Сега съм просто някоя друга. За да преодолееш подобен срив, сигурно трябва да се научиш да приемаш друга форма.

Друга съм, усещам го. Откакто баща ми го няма, не съм момичето на татко. Всичко е различно. Не искам да звуча сантиментално. Връзката баща-дъщеря (и по-общо родители - деца) е сложна, достатъчно сложна, дори и да не вярвате на Фройд. Бащата е Зевс Гръмовержец - създал те е, обича те, но и изисква от теб. Кара те да се страхуваш, обаче това е необходим страх. Страх, който те учи да се защитаваш и да се подчиняваш. Просто те учи.

Моят баща избухваше лесно, но беше добър. Много държах да не го разочаровам. Стремежът да не разочароваш някого принципно пречи на пълноценното общуване, защото този някой не вижда лошите ти страни - ти се срамуваш да ги покажеш. Баща ми никога не ми прости патологичната разсеяност, липсата на ред, а също и затворения ми характер. Мисля си, че не ми прости тъкмо нещата, които бях наследила от него. Всъщност те, родителите, сякаш се плашат от възможността действително да приличаме на тях, искат да станем "други". Цял живот очакват по някакъв начин наистина да се "родим", да ги напуснем, да се променим, да станем нещо, различно от тях. И все пак не различно в смисъл каквото ние искаме, не. А различно, както си го представят те. Най-много от всичко искат, ако е възможно, да станем тяхно по-сполучливо копие. Да притежаваме всичките им качества, които те смятат за достойнства и да се избавим от онези, за които техния опит е доказал, че са недостатъци. Кой знае защо всички родители смятат, че са преживели "всичко" и че притежават универсален житейски опит, който няма как да не важи и за децата им. Наскоро обаче прочетох хубав съвет на императора-философ Марк Аврелий към всички родители: "Помни, че синът ти не е твой син, а син на своето време". Не съм чувала досега обаче някой да е последвал този съвет. Така че няма нищо по-лесно от това да разочароваш очакванията (дори когато не са амбиции) на родителите си. Баща ми така и не разбра кога започнаха да ме късат на всички изпити в Софийския, кога пропуших и кога... Е, както се казваше в онзи виц, тези три неща. Аз просто лъжех, измислях си - понякога скромно, друг път - нагло. А той ми вярваше или поне се преструваше, че ми вярва. Така и не разбрах.

Почти всеки път, когато тръгвах за някъде - на училище или където и да било, баща ми и майка ми заставаха на вратата (или на терасата) и ме проследяваха как се отдалечавам. И аз всеки път, някак несъзнателно, се опитвах да вървя изправена (както са ме учили), да не гледам в земята. Родителите винаги малко ни притесняват по един особен начин. Те са критични, макар и любящи. Сякаш непрекъснато ни оценяват - как вървим, как изглеждаме, накъде сме тръгнали. И вдигаме глава, правим се на уверени, стъпваме здраво, искаме те да са доволни, да ни харесват, да одобряват посоката, в която се движим. И като че ли никога не успяваме. А сега си мисля, че нито майка ми, нито баща ми, докато са ме гледали, са били чак толкова критични, а просто малко тъжни - заради архетипното усещане, че всеки ден, тръгвайки нанякъде, детето всъщност малко по малко си тръгва от тях. И не са ме оценявали, а само са ме изпращали. Не знам. Никога не се обръщах. Дори се ядосвах, че ме гледат. Лошото е, че в един момент, когато реших да се обърна, баща ми вече го нямаше на терасата. Идва ден, в който родителите изчезват. И просто оставаш сам насред пътя. Можеш да си вървиш както си искаш и накъдето си искаш. Кой го е грижа!

Имаше моменти обаче, когато ми се искаше по-бързо да избягам от погледа им, да се скрия. Да се отърся от този контрол, от тази прегръдка. И от собствения си образ - такъв, какъвто е запечатан в огледалата на дома ни. Всъщност и аз самата, дълбоко в себе си, исках да стана някоя друга. Аз самата, дълбоко в себе си, исках да тръгна по някакъв друг път, да се отдалеча. Може би такъв е животът - прави те някой друг. Психоаналитикът К.Г.Юнг, починал на почти деветдесет годишна възраст, завършва своята автобиография с думите, че в края на живота си чак е разбрал до каква степен е станал чужд на самия себе си. Ужасната истина, която искам да кажа сега, е, че всъщност, когато баща ми почина, аз се почувствах свободна. Нещо, което тогава не го осъзнавах, но постепенно го разбрах. Бях станала свободна и в същото време престанах да съм защитена. Всъщност да си свободен, може би означава и да си беззащитен. Когато си защитен, около теб има стени, а над главата ти - покрив. Но и стените, и покривът, както те пазят, така и ти пречат. Не можеш да избираш. Трябва да приемеш, че свободата върви редом със своята обратна страна - несигурността.

Баща ми беше от онзи, социалистически тип бащи, които след 6 часа са си в къщи. В малкия град в онези години, когато бях малка (да кажем 80-те), това беше възможно. Не си спомням събота и неделя, в които да не сме били всички заедно. През ваканциите - също. На море, на екскурзии, на театър в София (не се смейте!). Баща ми ме научи да чета. Не знам дали е за добро или за лошо, но умението да живея паралелен живот чрез онова, което чета, много пъти ме е спасявало и ме е приближавало до щастието.

Май че никога не съм му казвала, че го обичам, Много неща разбрах, когато него вече го нямаше - за живота изобщо и за неговия живот конкретно. Не знам дали ако ги знаех, това щеше да промени нещо. Чувала съм, разбира се, как трябвало да можеш да изкрещиш "Обичам те" на всички - на мъжа си, на родителите си, на сестра си, на децата си. Обаче кому е нужно? А ако любовта ти е безшумна като змия и понякога те обгръща толкова плътно, че може да те задуши, тогава как да изкрещиш? Пък и кой толкова се радва като му кажат, че го обичат? Аз поне се чувствам неловко и ми става някак криво, наистина, обаче това си е мой проблем. Вие, ако искате, крещете. Но кой каквото ще да ми разправя, чиста проба любов не съществува, не и на този свят - нито към родителите, нито към когото и да било. Сигурно само религиозната, мистичната любов е такава. И любовта ни към близките... когато вече са си отишли от нас.

Със сигурност разбрах, че щастието, не по-малко от нещастието, носи опит и познание. И това е, което съжалявам, че не успях да кажа на баща ми - че бях щастливо малко момиче до него. И че това щастливо малко момиче също живее в мен - малко преди онова, безутешното, което още плаче. И преди онова, което се почувства свободно и беззащитно след смъртта му.

А сега... Сега съм някоя друга.