Денят на дните – Петра! Тесен естествен каньон – Сик, дълбок 70 м, получен от разместване на земните недра, е отворил проход през скалите. С веща ръка природата скулптор е прокарвала трасето през огромни червеникави скални образувания, изпъстрени с всички нюанси на синьо, напластени в хоризонтални редове, с упорити растителни видове, преборили се за място в среда без почва. Вървя по коловозите на историята буквално. Следи от колелата на керваните от римския път газя. Набатейците, тези мъдри и вещи строители, са знаели как да събират и съхраняват водата, извора на живота, и така са превърнали мястото в оазис и център на оживена търговия. Тук е минавал пътят на коприната, а също и на подправките от Далечния изток. Богато насечените скали са като пищни завеси, които постепенно се разтварят, за да открият приказната гледка към емблемата на Петра – „Съкровището“, красива огромна фасада на мавзолей, после катакомба, храм, издялана направо върху скалите. Няма как да се подготвиш за гледката. Тя трябва да се преживее. Преди обед е. Слънцето е окъпало с лъчите си фасадата и от играта на светлината тя изглежда бонбонено розова, с набраздени от ветровете контури. Това ги прави леко дефокусирани, сякаш са покрити с копринен воал. Червените скали наоколо са като страж на тази неземна красота. На площада пред входа му се потапям в свят от стари времена. Екзотично, топло, уютно, уханно, цветно, многолико. Камилите, пръснати наоколо, са като бижута върху картината. Движат се на забавен каданс с грация и достолепие на принцеси. Нагънали тънките си дълги крака на три ката, наблюдават с височайшe благоволение и търпение фотолюбители и всякакви досадни твари, които искат да се увековечат с тях. Защо ми е толкова близко всичко това? Запокити ме в картина на Мърквичка, която видях скоро – „Пазарът в Пловдив“. Същата атмосфера. Същият колорит – топли нюанси на червено, оранжево-жълто, синьо. Микс от етноси, религии, типични рутинни занимания. Същата ориенталска леност, която по-скоро е прозрение, мъдрост, че животът е по-голям от нас, отколкото безхаберие и мързел. Усещам миризмата на карамфил, канела, тамян и мирта. Времето на площада тече в друга посока. Към вечните стойности. Защото на прага на дългата история стоим разсъблекли злободневието, пречистени от дребността.

Дори не ми се иска да снимам. Наслаждавам се. Няма хора. Наоколо шетат само няколко бедуини, покрили глави с кефие – традиционната бедуинска кърпа в червено-бяло каре, която пази от слънце и пясък. Слаби, изпити, артистично почернени по клепачите с въглен, който пази очите от слънцето, босоноги, безгрижно пришпорват камили, коне, магарета и предлагат на туристите разходки из руините. Забавляват се с ефекта, който предизвикват, пресъздавайки артистично образа на Джони Деп от „Карибски пирати“. Те са стопаните на това място, през деня са стражи на земите си, нощем копаят на тъмно из руините, за да открият скрити съкровища. Защото тук няма човек, който не е убеден, че дълбоко някъде се крият несметни съкровища, оставени от фараони, кръстоносци или други богати хора, които са бродили по земите им.
Набатейци, след египтяни, после Сирийска империя, римляни, араби, османци. Всички са владели тези земи и са оставили следи. Агора, амфитеатър, тържествена променада, търговска улица – има всичко за един римски град. Голям и добре структуриран, той се открива постепенно. Петра е един от най-старите градове в света. Намерени са следи от шумерско присъствие тук. Както поетът я възпява:

„Аленее като роза,
Древна, колкото самото време.“

Различни са теориите за ролята и функциите на Петра. Според някои изследователи, тя е била само град за почитане на мъртвите с безчет катакомби. За какво са построени тогава места за забавление и социализиране? Вярно, че култът на древните народи към мъртвите е бил силен. Но издълбаните в скалите помещения са служели и на живите. И до днес там живеят бедуини въпреки изричната забрана на правителството.
Продължаваме към Манастира, една от най-високите части на Петра. Който ви каже, че Петра е място за полудневна разходка, има предвид само снимки за социалните мрежи. Петра е дестинация за два дни – при сериозно ходене по двадесетина километра по трудни терени с голяма денивелация. Затова – спортни обувки и шапка! После ще приемам благодарности за съвета. Разходката до Манастира пеш е около час и половина. Фасадата е почти същата, но с по-малко запазени детайли. На върха на платото цари такава хармония, че оставаме дълго време, потънали в съзерцание и наслада от съзвучието на всички компоненти на картината.