Йордания - аленее като роза, древна като самото време

Илияна Алипиева 27 октомври 2018

Снимка: Илияна Алипиева

Aкаба, единственият град пристанище на Йордания на Червено море, е хапливо хладна на кацане през нощта. Очаквах влага и горещина. Това е само началото на изненадите, които ще преживея в Йордания. Хотелът ми е по арабски разточителен като пространство. Пред мен Червено море е потънало в мрак и тишина. На фона в далечината светлините на града са като цветни гирлянди. Въпреки че температурата е над 30 градуса, топлината не се усеща. Април е най-доброто време за посещения, когато все още е зелено и слънцето не е изгорило с палеща мощ земята. През август е над 50 градуса на сянка. Следобед правя първия набег навън. Разкопки на древното пристанище – Алиа, важен пункт за търговията. Щом напускам пределите на комплекса, разбирам, че с дрескода тук няма да се сприятелим. Красивата кралица Рания дава грешни послания за страната си със светското си облекло. С изключение на туристите всички жени са поне забрадени, а в голямата си част са покрити изцяло с никаб. Навътре в страната е първороден грях да имаш руса коса, но тук се отървавам само с подвиквания „шакира“ (заради русите коси), които се залепват за гърба ми отнякъде и се появяват като ехо от време на време. Шофьорът ни така и не можа да преглътне до края незабрадена жена.

Акаба е с типичния рисунък на близкоизточна архитектура – три-четириетажни сгради, без детайл или нещо, за което окото да се закачи за наслада. Многолюдно и шумно с голям трафик. Вечеряме в най-добрия ресторант проста храна. И вкусна. Новост за мен е салата от бял тахан, изключително фино пюриран, със ситно нарязани зеленчуци.

Вади Рум, пустинята. Наричана Лунната долина, Червената планета, Марс, тя е главен герой във всички филми за междузвездни войни и фантастични истории. Топло слънчево жълто-оранжево през червено-огнено до красив брик на огромни талази. Надиплени елегантно и с красив рисунък се редят безбрежни пясъчни полета, украсени от скални масиви и образувания от камък, които под напора на хиляди години са очистили всичко слабо в състава си, за да останат само най-устойчивите на изключително големите температурни амплитуди. Като съвременни бедуини сме яхнали открит джип. Пейзажът е странен: растения, които се опитват да финтират природата, като се правят на друг вид. Листа са се маскирали на тръни за опазване от животни и за съхраняване на влагата, корените са се впили дълбоко в пясъка, за да намерят водата, толкова ценна тук. Стъблата са ниски, клоните къси. Няма животински свят денем. Животните предпочитат нощта за разходки и храна. Пътуваме с часове. Без табели и указателни знаци. Тишината е всепоглъщаща. Нужно е време сетивата да се нагодят към пейзажа, да потънат в него, за да започнат да възприемат тази необичайна гледка. Много е красива пустинята. Има нещо мистично и фатално-меланхолично в нея, нещо устойчиво и всепобеждаващо. Вади Рум – символ на вечността, това би прилягало добре на мястото. Бедуините са властелините на тези безкрайни земи. За тях пустинята е майка. За всички, които я подценяват, е коварна и отмъстителна. Минаваме през няколко бедуински бивака. Фургон насред безбрежни пясъци. Огромни бидони за вода. Пусто и бедно на форми. Уверяват ме, че всъщност бедуините живеят много добре. Изкарват средства от туристите. Имат си всичко. Но колко е това всичко?

На визия са прочутите каменни мостове. До тях пристигаме на гърба на камили и така даваме скромна лепта към местния бизнес. Избирам си камила с красиво седло, яркоцветно, в шарки, които много напомнят на нашите чипровски килими. Каквито и политики, религии, интереси да ни разделят, истината е, че всички ние сме много близки като бит, естетика, интерпретация на живота край нас. Разходката с камила е кратко и друсащо удоволствие. Като гледам завързаната й уста и ужаса на детето, което я води, започвам да съжалявам за суетата си да съм на най-гиздавата камила. Още не съм изчистила ума си дотам, че да потъвам в преживяванията с необременено съзнание. Е, само втори ден е, успокоявам се. Следват снимки с пясък по инструкция от водача. Потапям шепи в нещо, което напомня досег на коприна. Топли, златисти, ситни-ситни песъчинки неусетно и феноменално бързо изтичат между пръстите. Алегория на самия живот.

Нощуваме в хотел близо до Петра, който се помещава в скали, доскоро използвани от местните хора за жилища. Чувството е странно, приятно.

следваща страница »
1 КОМЕНТАР
1
Верен читател
28 октомври 2018, 15:19

Много хубав разказ за тази интересна страна с древна култура. Благодаря за него на г-жа Алипиева. Дори само заради римските останки там, описани тук, си заслужава да се види. Снимките също са чудесни. Единственото странно нещо от наша, европейска, гледна точка са тамошните социални порядки.

ТВОЯТ КОМЕНТАР