Франц Захер се зае отново с документацията. Наистина ли не беше съгласен снаха му да продължи наследството на съпруга си? Обаче и при най-добро желание не можеше да си представи как сама жена с три деца щеше да ръководи хотел във Виена – най-вече с качеството, на което бяха свикнали гостите. А той нямаше да напусне Баден, за да заеме мястото на сина си. Франц Захер беше прехвърлил седемдесетте. Радваше се на пенсионерския живот само на два часа път от кипящата столица. Обичаше самотните разходки, следобедната почивка и аромата на кафе към четири часа. За нищо на света не би работил отново в гастрономията или хотелиерството. Беше дал своето и бе посочил правилния път на синовете си. Повече от десет години най-големият ръководеше хотел в голям курорт.

 Ана не подозираше какви мисли вълнуват свекъра й, виждаше само строгата му физиономия. Сега тя не биваше да проявява слабост, а да се съсредоточи върху желанието си.

 ..................................................................................................................................................................................................

6

 Децата на Ана бяха обядвали с част от персонала. Имаше говежди гулаш, а за десерт – щрудел с извара и ванилов сос, останал от предишния ден. Вече раздигаха чиниите, защото всички искаха да се върнат час по-скоро на работа.

Дъщеря ѝ Ани още ядеше. Тъпчеше десерта в устата си, преглъщаше и пак тъпчеше. Сестра ѝ правеше пируети върху гладкия кухненски под и не можеше да се нарадва на въздушната си траурна рокличка. Едуард младши крачеше надуто из кухнята с ръце в джобовете. Малкият вече знаеше, че като единствен син имаше правото да претендира за всичко това.

 Ана влезе в кухнята и каза на готвача:

   - Княжеското семейство Шварценберг направи за довечера резервация  за трийсет души.

   Готвачът вече се беше погрижил за менюто и ѝ подаде предложенията си. Тя им хвърли поглед и остана доволна. Никакви небрежности, никакви икономии. Всичко както винаги. Кухненският персонал засили темпото. Икономката се зае с децата. Ана ѝ отправи поглед, изпълнен с благодарност.

   - Ако децата са послушни, може да ги изведете на разходка.

   - Първо да си напишат домашните. Ако след това можете да се лишите от мен, бих излязла с тях, госпожо Захер – отвърна жената.

   - Нещо ново за Мари?

   Икономката поклати глава.

   - Никой от нас не можа да каже нещо на полицията.

   - Може просто да е избягала? – предположи Ана.

   - Мари е толкова добро и мило момиче. – Икономката, която винаги даваше супата и надницата на малката, просто не можеше да си обясни какво се е случило. 

   - Предайте на госпожа Щадлер, че съжалявам. Да каже, ако има нужда от нещо – приключи темата Ана.

   През това време Ани беше притеглила към себе си цялото плато с десерта.

   - Достатъчно! Ще те заболи коремчето, Ани, и ще легнеш болна – смъмри я майка й.

   Едуард младши допълни подигравателно и агресивно:

   - Като татко.

   - Ама като съм гладна? – Ани загреба нова лъжица.

   - Стига! – Ана перна дъщеря си по главата и даде знак на кухненската помощничка да разтреби масата. Момичето се вкопчи с две ръце в чинията си и се разплака.

   - Колко си гадна! – Едуард младши беше неумолим.

   - Аз ще имам грижата – успокоително изрече икономката.

Ана напусна кухнята, изпълнена с благодарност. Децата бяха длъжни да правят каквото им казва тя. Не изискваше кой знае колко от тях, нали? Само така щеше да осигури тяхното бъдеще.