Какво чете Драго Симеонов

Звезден читателски клуб

eva.bg 06 октомври 2018

Съвсем наскоро завърших четенето на биографията на Астрид Линдгрен "Жената зад Пипи Дългото чорапче" от Йенс Андерсон и в момента правя пауза. Свикнал съм обикновено след края на една книга да не започвам веднага следваща. Колкото повече ми е харесало четивото, толкова по-дълга е тази пауза. През юли прочетох "Операция „Сладкоугодник” на Иън Макюън и почти месец не хванах друг текст. Макюън ми е сред любимите автори, попил съм всичко от него. Всъщност, улавям се, че съм го поставил в списъка си със задължителна ми литература. Харесва ми как изгражда структурата на книгите си, внимателно подрежда сцените (особено началната, страшен майсторлък е да умееш добре да започваш) и владее изкусно тънкостите на езика. Обичам автори, които не само ти разказват история, но и знаят как да ти доставят удоволствие със самия текст. Тайната на качествената литература не е толкова в сюжета, а в композиционните детайли, които съчетават най-добре занаят и талант. Като танц е между твоето и авторовото въображение. Винаги той води, но ако не смогваш да го следваш, танцът се превръща в мъчително упражнение. В известен смисъл да умееш да четеш също е дарба, която се развива, всички иначе разпознаваме буквите и ги свързваме в изречения.

Подозрителен съм към нови книги, добронамерено подозрителен, учтиво предпазлив дори. Като при разговор с непознат. Не съм сигурен какво ще излезе в крайна сметка, затова често пъти търся комфорта на познати автори. Не бих ги нарекъл „любими”, казвам им „приятели”. Изключвам фенството от този процес, то пречи да се насладиш на книгата, задължава те да я харесаш. Един от тези писатели, с които литературно другарувам отдавна, е Набоков. Намирам го за великолепен особняк и съм прочел почти всичко, което е писал на руски и английски. Удивителната способност да се изразяваш еднакво елегантно на два езика е само един от белезите на гения.

Разбира се, откриването на нови наслади изисква и известно книжно доверие към непознати. Гласувах такова на Херман Кох и не съжалявам. Преди две години бях пощурял по Льоса, сега се поуспокоих, но все така му вярвам напълно.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР