Татко си отиде точно преди 20 години през юли, в реанимацията на Военна болница. Лекарят, който ми съобщи за смъртта му, добави: преди да почине, татко ви ви поздрави за рождения ден. Починал е само часове след моя рожден ден.

Последният път, когато го видях, беше в болничната стая. Скарах му се, че не пие лекарствата, че праща санитарите да му купуват цигари, че прави бойкот на сестрите. Скарах му се – много меко и с любов, но това беше последният път, когато го видях жив. Той ми махна с ръка и…

Сега бих дала всичко, за да мога да целуна тези груби мазолести ръце на татко и да му кажа колко го обичам. Ръцете, с които сам построи къща за нас трите с мама и сестра ми. Ръцете, с които редактираше ръкописите на младите журналисти и с ясен и четлив почерк върху машинописните страници правеше бележки. Ръцете, с които садеше ягоди и домати, носеше пазарските мрежи и ми правеше палачинки, ръцете, с които ме носеше към плажа заедно с планина от багаж, ръцете, с които поправяше счупените ми „съкровища“. Ръцете, с които стреляше по стрелбищата, за да мога да спечеля картички с лика на любимия ми артист. Ръцете, с които ми подари първите зимни кънки, с които ми пишеше картички от пътуванията си и подписваше: с обич, татко. Ръцете, с които ме милваше и никога – удряше.

Спомням си, че се прибрах една нощ призори, след раздяла с една „голяма“ любов. Бях студентка по журналистика, естествено, исках да стана като татко. И нали татко ме подготви за изпитите в Университета, влязох от раз. Та прибрах се с разбито сърце и легнах в стаята си на тъмно, хълцах и плачех под завивките, безшумно. Усетих, че вратата се отваря, лъч светлина се промъкна и татко седна на ръба на леглото. Сложи нежно ръката си върху челото ми и просто така постоя, без да каже нищо, докато се успокоя. После тихо излезе.

Когато татко почина, бях главен редактор на „Жената днес“ – само от шест месеца. Останах вкъщи в най-тъмния, най-тежкия период от живота ми. Целият свят беше легнал върху сърцето ми. И не знам, наистина не знам кога и как в главата ми се роди идеята за собствено списание. Как започнах като сомнамбул да сгъвам страници, да измислям рубрики, да мисля, да чертая, да пиша. С онзи чист, ясен и четлив почерк на татко, поне се стремях да е така. След два месеца усилена работа заедно с Ваня, с която и до днес правим списанието от първия му брой и даже преди това, започнахме да търсим екип, офис, печатница. И през ноември на пазара излезе първият брой на EVA.

Сега знам – татко, там горе, сред ангелите, е движел ръката ми, избърсвал сълзите ми, помагал ми е, вдъхновявал ме е, утешавал ме е. Както е и до днес. Само съжалявам, че не можах да му покажа първия брой.

МИЛЕНА ПОПОВА