Станислав Семерджиев, ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“: Академията на 70! Време е за промяна!

През 2018 г. Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ навършва 70 години. ЕVA честити юбилея на академията и ви представя нейния ректор проф. д-р Станислав Семерджиев.

Ирина Иванова 07 юли 2018

Освен ректор на НАТФИЗ вече трети мандат, проф. Станислав Семерджиев или Стенли, както го наричат всички негови студенти, колеги и приятели, е и създател на специалността Драматургия, автор на идеята и главен сценарист на първия многосериен български телевизионен сериал след промените – „Хотел „България”, учител на мнозина от сценаристите, които застанаха зад някои от най-успешните ни нови сериали, а от седем години е и изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища (CILECT). Извън всичко това обаче той е един от най-добрите, ерудирани и интересни преподаватели, при които съм имала удоволствието да уча. Като пример ще кажа само, че днес всеки пети цитира теорията за митовете на Джоузеф Кембъл и как именно тази теория е в основата на сценария на култовите „Междузвездни войни”, но преди повече от 20 години тези неща ги преподаваше само Стенли. В онези години той бе и единственият, който преподаваше американската система за писане на сценарий, за изграждане на персонаж, на конфликт и т.н. В същото време днес много се говори за т.нар. „хибридно“ кино, но тъкмо Стенли направи първия подобен филм в България - „Авантюрата Хамлет“, заснет при изключително трудни условия на Седемте рилски езера, още през 1999-а и както той обича да уточнява -  три години преди „Изгубени в Ла Манча“ на Тери Гилиъм.

Вече втора година Стенли провежда радикална реформа на обучението в НАТФИЗ, която все още е в експерименталния си период, но по която, според него, се преподава кино в някои от най-елитните филмови училища в света като Нюйоркската филмова академия, Lа Femis във Франция, Университета за телевизия и кино в Мюнхен и др.  През есента на 2018 г. лично ректорът на прочутия  CalArts (Калифорнийски институт по изкуствата) Лейтън Пиърс ще пристигне в НАТФИЗ, за да разбере отблизо как работи системата.

Освен това Стенли не изпуска от поглед българските филми и телевизионни сериали, има професионално мотивирано обяснение за успеха и неуспеха на всеки един от тях, пътува непрекъснато заради ангажиментите си към CILECT като буквално е кръстосал надлъж и нашир целия свят и... вече няколко години очаква най-после да излезе на екран заснетият вече филм „Разруха” по едноименния роман на Владимир Зарев, на който той е сценарист (режисьор е Петър Попзлатев).

Стенли, защо толкова време се забави премиерата на „Разруха” ?

Не зависи от мен. Знам само, че филмът е заснет. Дори не съм наясно какво от моя сценарий е останало в него. Както знаеш сценаристът няма право на никакъв контрол върху онова, което режисьорът прави със сценария му. Така е по цял свят, така е и тук. На мен сякаш не ми върви много в това отношение. Когато през 2004 г. направихме „Хотел България” той беше първият сериал, създаден в изцяло нова пазарна ситуация. Нямахме опит, не бяхме наясно с много важни детайли и съответно направихме доста грешки – и производствени, и маркетингови. Въпреки това в началото сериалът правеше страхотен рейтинг. Същата година обаче започна да се излъчва и BigBrother и постепенно риалити програмите завзеха ефира тотално. Неслучайно следващият сериал – „Забранена любов” - дойде чак през 2008 г., а истинската сериална вълна се отпуши едва през 2010 г. със „Стъклен дом”.

Но пък много от настоящите звезди тръгнаха именно от „Хотел България”...

Така е – и Яна Маринова, и Антоний Аргиров, и Веселин Калановски, който сега играе в „Скъпи наследници”, и Виолета Марковска, Ани Михайлова от „Каналето”, Свежен Младенов и много други. Там отново публиката преоткри страхотните актьори доайени Росица Данаилова и Васил Стойчев. Там беше една от последните роли на Андрей Баташов, там след доста години мълчание се появиха в брилянтни изпълнения Аня Пенчева, Ники Сотиров, Елена Петрова и Борис Луканов.

Следиш ли новите сериали? Какво ти прави впечатление в тях?

Театралната актьорска игра... В тази връзка обмислям възстановяването на специалността „актьорско майсторство за кино и телевизия”. Но все пак трябва да сме наясно, че не можем да сравняваме българските сериали с чуждите. Там работят със съвсем други срокове и бюджети, а това няма как да не се отрази. Те например правят един епизод от драматичен сериал за 1 седмица, а ние – за 2 дни. Бюджетите въобще няма нужда да обсъждаме.

Могат ли да се печелят пари от кино в България?

Зависи. Ще кажа горе-долу как стоят нещата при сценаристите, тъй като около 50 % от сценаристите, които пишат новите български сериали – са от „моята“ специалност „драматургия”. Та в телевизията редовият сценарист или диалогист си докарва по около 1,500 лв. на месец. Главните сценаристи могат да стигнат до 3-4 хиляди месечно. В игралното кино обаче нещата са по-зле, там работиш много повече за много по-малки пари. Пишеш един сценарий за игрален филм поне година, докато си получиш парите минават поне две или три, а сумите варират между 20 и 40 хиляди. Като ги разхвърляш на три години се оказва, че си по-зле платен от чистачките.

Имаш зад гърба си няколко други заснети сценария  - експерименталният „Авантюрата Хамлет”, игралният „Филип”, който е въртян над 50 пъти по БНТ. Сценарен консултант си на десетките чужди продукции. Защо направи този избор – да се отдръпнеш от една интересна и вълнуваща професия като сценаристиката и да преминеш към една привидно скучна професия като администрацията?

Защото някой все пак трябва да се занимава и с администрация, и с мениджмънт. Те също изискват отдаденост. Масово се смята, че това са изключително досадни дейности, но в тях всъщност има голяма възможност за творчество. Тази реформа, която провеждам в НАТФИЗ например си е чисто творчество.

Обучението в НАТФИЗ вече втора година се движи в съвсем друг коловоз. Промяната е много сериозна. Разкажи накратко за тази реформа.

Целта е да поставим студентите в максимално реални пазарни условия. Дълги години се смяташе, че студентите трябва да учат едва ли не в лабораторни условия, да правят т.нар. „изкуство“… Все едно още живеем в условията на социализма и всички имат осигурени работни места. Обаче нещата много се измениха през последните 30 години. Студентът излиза и трябва да си намери работа. И в този смисъл основната задача на новата система е да видят реално как стоят нещата – със сроковете, с конкретните изисквания, с техниката, с отношенията в екипа, с конкуренцията. Още в първи курс всеки студент прави 9 курсови задачи – пише сценарий, после работи на терен със звук, с камера, със сториборд, после монтира, прави ефекти, анимира. И всеки има възможност да се пробва на друга позиция – например ако е приет специалност „режисура”, може да се пробва и като оператор, звукар, монтажист, фотограф, или аниматор. Убеден съм, че на 18 години човек не е съвсем наясно какви точно качества притежава, така че може изведнъж да открие, че някоя друга позиция е по-подходяща и по-интересна за него. Още през първата година студентите имат възможност в изключително интензивни условия да демонстрират най-доброто от себе си и самите те да намерят себе си.

Сигурно знаеш, че студентите се оплакват от тази интензивност на програмата – много книги за четене, много филми за гледане, много курсови работи, снимки... А на тях им се живее!

Как така им се живее! Не, съжалявам! Студентските години са, за да учиш. За да получиш най-доброто. Самият аз като студент почти не съм си позволявал така наречения живот! Ако в тези години човек не се развива – кога?!

И от още нещо се оплакват – от сложността на изпитните тестове по време на сесиите.

Нивото на сложност в момента е в пъти, не в проценти (!) под онова, което имахме в 80-те години, например. Освен това, ние сме национална академия и целта ни е най-високото ниво. Причината по-скоро е, че сега приемаме по 80 студенти от 200-300 кандидати, а когато аз кандидатствах приемаха 20 от 600 или 1000 кандидати. Смятам, че от 80 човека е нормално в процеса на обучение да отпаднат доста и да завършат около половината или дори по-малко, но да са наистина най-добрите. Даваме им шанс в началото и... който оцелее. Въобще не ни е целта всички да завършат. Мисля че това е истинската елитарност – която води до резултати, а не до това хората да седят по кафенетата и да се жалват, че никой не ги разбира. Впрочем така е навсякъде в уважаващите себе си висши училища по света.

Като изпълнителен директор на Световната организация на филмовите училища - CILECT – си обиколил цял свят. Кои са най-впечатляващите места, на които си бил?

Трудно е така да се изброява напосоки, без конкретна тема… Има места, които човек смята за неособено интересни и дори досадни като например Париж, където се намира централата на CILECT. Ходил съм навремето два-три пъти в Париж, обиколил съм туристическите места, но никога не съм бил особено впечатлен. Едва сега обаче, когато често ми се налага да пътувам до там, мисля, че опознах истински града и разбрах колко многопластова е неговата атмосфера. Много повече харесвам ежедневния, отколкото туристическия облик на Париж. Но най-много харесвам свободата, която французите носят в себе си. Бях там, когато стана атентата в редакцията на „Шарли Ебдо”. В България всички казваха: горките французи, какво ги сполетя! Нищо подобно! Аз усетих, че каквото и да се случи на „горките” французи, те ще продължат да живеят с чувството, че животът е хубав и трябва да се живее. Те живеят, мислят, чувстват, дишат с чувството за свобода. Ние тук бихме страдали, бихме създавали врагове, а те ... те го приеха като част от живота. Индия също много ми хареса. Индииците не поставят под съмнение начина, по който живеят. Те не искат да живеят по-добре. Не искат да получат определени, конкретни неща. Те живеят. И ако животът им даде нещо по-добро – чудесно. Ако ли не, те са доволни от това, че слънцето изгрява и днес и че те са още живи. Ние разделяме всичко – на материално, на духовно... При тях обаче всичко е дълбока, вселенска любов към живота. Животът сам по себе си им е достатъчен. Това, което най-много ме впечатли в Узбекистан пък бе чистотата. Не съм си представял, че в средноазиатска държава ще видя това! Влакът, в който се качих от Ташкент до Самарканд, беше по-чист отколкото са нашите болници – излъскан, изряден, с уникален дизайн, като космически кораб. В Япония се чувствам истински щастлив, свързан с Космоса и Човечеството. Бих се връщал там непрекъснато. В Южна Корея – също. Въобще в Азия е смайващо вниманието към детайла, което аз лично много ценя... Вниманието към дребните жестове... Ето такива неща са на почит. Дребните елементи, които създават „огромното“ битие. Макар да живеят изключително стресов живот – особено японците – те умеят да ценят Мига, с главно М. Умеят да си дадат време. Непрекъснато можеш да видиш хора, които спират на улицата и се заглеждат в камък или в дърво например. Дори в Токио с неговия адски ритъм, истински бетонен мегаполис, има стотици зен градинки, в които сякаш попадаш в друго измерение. Изведнъж се откъсваш от града и попадаш в място с езерца, мостчета, бонзаи. Да не говорим за Киото, който е изключително духовно и енергийно място.

Аз имам такъв навик – където и да отида първото, което посещавам е гробището, а второто – зоопаркът. И като видя как се отнасят хората към покойниците си и към животните, разбирам много за тях. Третото нещо, което посещавам, са природните забележителности, които ме впечатляват много повече от човешките, т.е. музеи, архитектура. Едни от най-впечатляващите природни забележителности, които съм виждал, са водопадите Ниагара и Игуасу. Там се почувствах в някакъв свръх-радостен безкраен и беметежен контакт с божествената сила. Между другото, почувствах се почти както пред Стената на плача в Ерусалим  – където посред бял ден, без да съм евреин, без да съм имал в този миг мъка, се разревах неутешимо с часове – за хората, за света, за себе си – за това, че не виждам как мога с моите индивидуални силици да помогна да станем по-бързо по-добри… И в същото време – от радост и щастие, че все пак ни има, че все пак при цялата случайност на вселенското битие – още ни има и значи – може би имаме някакъв шанс… Не ме разбирай погрешно – не говоря за всичко друго свято в Израел не защото не е останало дълбоко в мен – просто няма смисъл да ставам банален, пък и няма да ни стигнат три интервюта… Ерусалим е такъв невероятен град, в който всяко дърво и всяко цвете се напояват капково от 1973-а. Ние тогава сме пращали разузнавачи за да откраднат схемите как става това – правехме го в социализма, когато вода имаше в изобилие. Ами музеят на Холокоста в Ерусалим – ужасяващо, трагично място! Също, колкото музеят на Апартейда в Йоханесбург, Мемориала на глада в Бостън, посветен на масово бягащите към САЩ ирландци през 19 век, или смразяващите тъмници в Кейп Коаст в Гана, където от сто пленени за продан в робство местни жители са оцелявали 20-30.

Е, има и невероятни постижения на човешкия творчески гений, ама пак постигнати с робски труд - теракотената гробница в Китай – хиляди различни по ръст, облекло и физиономия статуи на войници, изваяни преди поне 2300 години от крепостните занаятчии. Или Императорският дворец в Пекин с неговите 9999 и половина стаи, построени пак от тия нещастни крепостни работници! През 2008 г. бях на официална вечеря в лятната резиденция на императора в Пекин, където се влиза само с височайше партийно позволение. Всичко в залата беше позлатено и покрито с коприна, сърма и кадифе. Като в приказките. А сервитьорките, с фантастични прически, се движеха на 20-сантиметрови кокили и разнасяха деликатеса на вечерта – кубче месо от костенурка. Или Куско, древната столица на империята на инките, където за един час от морското равнище стигаш до 2200 м. надморска височина и те посрещат с кислородна бутилка и кока за дъвчене, за да ти подпомогнат дишането. А когато се осъзнаеш, изведнъж виждаш, че всичко в този град е построено от огромни каменни блокове, за които веднага ти става ясно, че няма как да са пренасяни с обикновена човешка сила.

Най-поразяващи винаги са ми били симбиотичните противоречия. Малко по-нагоре от Куско и Мачу Пикчу, е езерото Титикака, където хората живеят и до днес върху салове от тръстика, но над всяка колиба е забучена сателитна чиния. Почти както в едно селце до Котону, столицата на Бенин (бившата африканска държава Дахомей), където пък продължават да живеят в наколни жилища, да се придвижват се с лодки между тях и да нямат нищо освен дрехите на гърба си и с няколко подарени от френското посолство тенджери и тигани. Само че и там - между питоните по вратовете им и вуду религията, от всяка колиба стърчи все същата сателитна чиния. Както и в бидонвилите в Йохансбург, и във фавелите на Сао Пауло... Можеш ли да ми обясниш каква е тази неистова страст у човека – да няма дрехи на гърба си или храна за деня, но да има телевизия и интернет!? 

Как виждаш България през призмата на всичките тези пътешествия? 

Мисля си, че добре уредените държави са такива не заради пари или политика, а заради народопсихология. Заради усещането за общност. Ние, българите, сме индивидуалисти по природа и затова успяваме повече като индивидуалности, не като общност. Някак не ни се получава да вървим напред заедно, като едно цяло. Затова и общностите ни в чужбина са разединени. Повечето български емигранти просто пренасят манталитета си там, където отиват и отказват да се приспособят към другия начин на живот, според мен, защото той изисква някаква жертвоготовност – да жертваш собствения си интерес в името на общността.

Кои са твоите три книги и три филма, които по някакъв начин са оказали най-силно влияние върху теб и живота ти?

Труден избор. Книги – „Чужденецът“ на Албер Камю, заради осъзнаването, че животът трябва да се живее, дори когато си загубил всякакъв смисъл. Пиесите на Уилям Шекспир – всичките! „Опити“-те на Мишел дьо Монтен. Филмите – „Ангелът унищожител“ на Луис Бунюел, защото показва, че страхът е в основата на всичките ни беди. Всичко на Чарли Чаплин, „Апокалипсис сега“ на Френсис Форд Копола, заради прозрението, че светлината и мракът са едно цяло.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР