„Сикарио 2: Солдадо”: Заради Бенисио дел Торо и Джош Бролин

Просто много добър трилър. „Сикарио 2: Солдадо” („Sicario: Day of the Soldado”) на режисьора Стефано Солима е в кината от днес.

Ирина Иванова 29 юни 2018

Първият „Сикарио” (2015) на майстора Дени Вилньов остава незабравим в съзнанието ми с изключителния сценарий на Тейлър Шеридан, камерата на гениалния Роджър Дийкинс, от която те полазват тръпки и безпогрешния (бих употребила израза "клинично точния", но някои коментатори на Световното вече го направиха) монтаж на Джо Уолкър. Можете да прочетете ревюто тук. За Бенисио дел Торо няма какво да говорим, от него си ме полазват тръпки по принцип. Вторият „Сикарио 2: Солдадо” е просто много добър трилър.

Сюжетът: Американското правителство се опитва да ограничи дейността на  мексиканските наркокартели като разпали вътрешна война и чрез свои хора (познатите ни от първия филм агент Мат Грейвър и наемника Алехандро или иначе казано Джош Бролин и Бенисио дел Торо) организира отвличането на дъщерята на един от наркобароните, но „от името” на друга групировка. Само че нещата не се развиват по план.

Светът на „Сикарио” е светът на мексиканските наркокартели – с бездънната корупция, със сливането на властта с престъпността, с насилието като начин на живот и с отчайващата безизходица, характерни за всяка мафия. Каквото и да направиш винаги в един момент се оказваш отново на изходна позиция – като в безкрайна, кошмарна компютърна игра.

Най-впечатляваща за мен в първия „Сикарио” бе почти документалната стилистика, в която е издържан филмът – ритъмът на наблюдението, отказът от съсредоточаване единствено в криминалната интрига, особената притихналост на действието. Великолепно кино!

В „Сикарио 2: Солдадо” точно тези неща липсват, въпреки че операторът Дариуш Волски също не е някакъв новобранец и е работил с Тим Бъртън в „Суини Тод: Бръснарят демон от „Флийт Стрийт” и с Ридли Скот в „Марсианецът”. Мисля обаче, че веднага се усеща по-баналното възприятие на времето и пространството, както и на историята, която филмът разказва. Цялото усещане за „пъклено царство” се е изпарило и е останал чистият трилър, старателно овкусен  с есенция, извлечена от старите уестърни. Което е добре, много добре дори, но не може да те остави без дъх. Има едно забележимо старание да се запази духа на първия „Сикарио”, обаче тези неща не стават просто със старание. Просто тайната там е в камерата, в ритъма, монтажа, изображението, в режисьорския, авторския избор на Дени Вилньов да изгради филма си по този начин. А тук всичко е сюжет и актьори. По-баналният избор според мен.

Много харесвам и тук суровия тандем Джош Бролин – Бенисио дел Торо (Алехандро), както и 17-годишната Изабела Монер в ролята на дъщерята на един от наркобосовете, която е в центъра на историята. Филмът е много добър (а и финалът му обещава продължения). Щеше да е още по-добър обаче, ако не оставаше в сянката на първия, който, както се казва на киномански жаргон „ни отнесе главите” преди три години.

Въпреки това гледайте. Със сигурност си струва. Най-вече заради Дел Торо и Бролин.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР