Индия винаги ми е приличала на страна, измислена от разказвачите на приказки. И не става дума за щастливи приказки. Знам, че съществува, гледала съм филми, чела съм книги и все пак... „Гладният прилив“ на Амитав Гхош само я направи още по-обсебваща.
Това най-общо е историята в „Гладният прилив“:
Пия е индийка, родена в Щатите. Не говори езика на родителите си, защото баща й не искал носталгията да обсеби живота им в новата родина. Бенгалският за Пия е езикът на караниците у дома, когато майка й и баща й не искали тя да ги разбира. И когато попада в Земята на приливите – архипелаг от острови в делтата на Ганг, тя трябва да прибягва до жестове и мимики, за да свърши това, за което е дошла. Пия е изследователка на речни делфини, иска да проучи местообиталищата им, да разгадае навиците им, за да помогне за тяхното опазване. И тези странни създания, приличащи на детска рисунка, я срещат с двама мъже, Канай и Фокир. Единият от Ню Делхи, богат, умен и арогантен, с когото тя може да разговаря на английски и който се превръща в нейн преводач в Земята на приливите. Другият – местен рибар, неук, но с рядка чувствителност, агент на водите, на мангровите гори, на рибите и ураганите, човек от презрените низини на обществото, с който тя като че ли няма нищо общо. И все пак...
Амитав Гхош е невероятен гид из суровата и дива красота на островите, където животът и смъртта са оголени от метафорите на цивилизацията. Хората са отвоювали късчета земя от водата, но издигнатите от тях насипи и диги всекидневно са подкопавани от вечно гладния прилив, те са само временен заем, даден от природата и плащан с цената на десетки жертви на наводнения, тигри и крокодили. Тигърът е страховитият местен бог, чието име дори не трябва да се споменава, за да не бъде призован. Пия присъства на ужасяваща битка между огромното животно и хората от едно от селата и е изправена пред невъзможен въпрос – кой е по-важен, хората или животното. Кой трябва да живее, кой трябва да умре?
В приказната страна Индия живеят страховете на човечеството – страхът от отхвърляне, от бедност, от глад, от ноктите на зверовете, от раззиналата им паст, затова разказите за нея засягат така лично, атакуват те на някакво подсъзнателно ниво. Постоянната борба с ноктите и зъбите на смъртта прави любовта още по-важна, тя е актът на милосърдие, ръцете, които те изтеглят от водата, тялото, което те заслонява по време на ураган, разбирането без думи. Въпреки прекалената детайлност на описанията, която понякога затлачва ритъма й, „Гладният прилив“ може да бъде поставена до книги като „Богът на дребните неща“ на Арундати Рой, „Песента на здрача“ на Сидхарта Шангви и „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс. Под надписа: Индия важи и за теб!
Искам специално да отбележа и корицата на романа, нарисувана от Люба Халева и напомняща пещерна рисунка. Представям си я като десен на огромен шал, който да сложиш в чантата си напът за Индия. Шал, който е и обещание, и предупреждение за това, което те чака в Страната на приказките.
Амитав Гхош (1956) израства в Индия, Бангладеш и Шри Ланка. Учи в Делхи и Оксфорд, от 1999 г. е преподавател в колежа „Куинс“ в Ню Йорк, а от 2005 г. е гостуващ лектор в Харвардския университет. Живее в Ню Йорк със съпругата си Дебора и двете им деца, Лайла и Наян.
