Българската кухня задължително трябва да се развива, казва Владимир. Не може цял живот да готвиш войнишко зеле – слагаш всичко в един казан и го вариш до умиране, после го печеш (в което няма нищо лошо). Или ден след ден да сервираш шкембе в метална купа. Владимир прави консоме от телешко шкембе с телешки джолан, застройката от заквасена сметана се поднася отделно и хората сами си я разбъркват.

В ресторант Corso кухнята е авторска – стъпила е върху солидно професионално образование и личен вкус, изграден с годините, съобразена е с профила на клиентите, сред които има много чужденци. Котлет миланезе, едно от най-поръчваните ястия, е класическа рецепта, която тук се приготвя не с телешко, а със свинско – „защото, сме в България и свинското ни е уникално вкусно.“ Котлетът се панира в японска панко галета, която се прави само със средата на хляба и става много по-хрупкава. Сервира се с традиционните пържени картофи, но в случая те имат богат бекграунд. Сварени във вода със сода, при което се напукват, оставени да изстинат, изпържени на 130 градуса, после замразени, после изпържени на 180 градуса. Сервирани с чесново айоли – майонеза с чесън, зехтин и лимон. Такъв тип ястия не затрудняват кухнята, нито сервиза, нито плашат клиента, казва Владимир. Все пак признава, че на човека, който приготвя картофите, му се взема умът, защото трябва да обработи 50 кг картофи на ден. В Corso много върви и маслото. Шеф Тодоров е пристрастен към него. „В кухнята ми се подиграват, защото им казвам – винаги слагайте по малко масло.“ Малко за него е препълнена супена лъжица. Като изключим салатите, почти няма ястия без масло, усмихва се Владимир. Любовта към маслото, сметаната и тежките сосове е предопределена от пристрастието му към френската кухня – „майката на майката на майката на кухните”.

Татуировките ви свързани ли са с кулинарията?

Имам прасе на ръката, понеже ми е любимо животно.

Какво се случва с мечтите ви?

Реализирал съм всичките си младежки мечти, сега имам по-големи и ги преследвам яко. Трябва да имаш една голяма картина в края. За нея вариантите са два. Единият е мой собствен ресторант и е ясно, че като го направя, ще искам и втори, и трети, и четвърти. Ресторант с 40 места, хубава храна, непретенциозен, без покривки, без тегав сервиз, без сервитьори, облечени с фрак и да говорят на вие. Искам място с хора с тениски и престилки, усмихнати, някаква яка фънк, пънк, рок музика, добре презентирана вкусна храна. Втората картина е – ставам на 60, пенсионирам се, отварям си магазин за месо и цял ден ще си транжирам прасета, крави, ще си ги нижа на шиш. Ще си ходя с един голям мустак и едно голямо шкембе, с бяла престилка, целият омацан с кръв.

Шеф Тодоров не се е отказал и от състезанията. В сърцето му те са редом с приятелите готвачи и сладкари, с прасето и маслото. През 2016 г. той беше част от българския отбор на кулинарните олимпийски игри в Германия, които обобщава с „5 дена яко готвене, готвачи от над 60 държави, уникална тръпка“. Отборът ни се представя достойно в категорията топли и студени хапки и сладки хапки – печели бронзов медал при десертите благодарение на Александър Иванчев, най-добър сладкар в България за 2011 и 2013 година, приятел на шеф Тодоров още от Русе и един от хората, които го запалват по готвенето. 

Владимир се надява догодина българският отбор да се представи още по-силно и в по-висока дисциплина на Световното в Люксембург. А дотогава:
Всеки ден може да научавате нещо ново, да творите. Тази професия няма омръзване.