Лени Рифенщал - триумф и трагедия

Най-противоречивата фигура в киното на 20 век

eva 13 October 2021

Снимка: getty images/guliver
Лени Рифенщал е най-противоречивата фигура в киното на 20 век. Нейният огромен режисьорски талант и естетически безупречните й филми завинаги са свързани с името на Хитлер. А животът на Лени е триумф и трагедия в едно неразривно цяло.

Хелена Берта Амалия Рифенщал е родена на 22 август 1902 г. в семейството на богат търговец. Баща й бил трудолюбив бюргер с неприятен характер. Той често правел на жена си скандали, ако тя е пресолила супата или премного колосала бельото. Лени воювала с него постоянно и казвала на приятелките си, че в този свят е по-добре да се родиш мъж.

Всеки път, когато молела родителите си да я дадат в актьорско училище, баща й бил непреклонен, макар самият той на младини да играел в любителски спектакли. От дъщеря си той искал да бъде образцова жена и секретарка, спазваща свещеното за пруските жени правило на трите К - Kuche, Kinder, Kirche (кухня, деца, църква).

На 16 години обаче Лени си позволила да не послуша баща си. Осигурявайки си подкрепата на майка си, тя започнала тайно да ходи на уроци по танци. Измамата се разкрила много бързо: съсед, бил на неин концерт, възторжено съобщил на хер Рифенщал, че се възхищава от таланта на неговата Лени.

Няколко седмици след това бащата не можел да овладее гнева си, не говорел с дъщеря си, а съпругата си заплашил с незабавен развод. Когато обаче му минало, сам поръчал от Русия учител по танци и платил уроците на Лени в школата за експресивна хореография на Юта Кламт. Така след като извоювала първата си победа, Лени се заклела никога през живота си да не изпуска кормилото.


Опитните педагози в школата произнесли безмилостна присъда над нея - не може момиче, което започва в такава възраст да се занимава с балет, да постигне кой знае какви резултати. Именно тогава целеустремената и нечовешки издръжлива Рифенщал за първи път проявила тези си качества, които после й създали репутация на "каучукова жена, страдаща от излишък на воля". Пет години тя не се отлепила от балетната станка.

На 21 години станала блестяща солистка, нейният експресивен стил напомнял на този на Айседора Дънкан. Всяка програма се състояла примерно от десет номера, които Рифенщал измисляла и поставяла сама. По време на кратките антракти тя се хвърляла на кушетката в полусъзнание от умора. За твърде кратък период поела 60 ангажимента.

Тя блестяла в спектакли заедно с Марлене Дитрих, с която съдбата я срещала и по-късно. И докато Марлене била използвана само да забавлява местната публика, Рифенщал покорявала европейските столици.Звездата на световния тенис по онова време, красавецът Ото Фройцхайм, й направил официално предложение. Берлинските вестници не пестели суперлативите за нея: истинско откровение, талант, който се появява веднъж на хилядолетие.
 


волята на съдбата

Танцовата кариера на Лени внезапно прекъснала, когато тя по време на солово изпълнение в Прага скъсала менискус. Стиснала зъби, довела докрай ангажиментите си по договора, но след травмата можела да се придвижва само с бастун. Лекарите настоявали да се оперира, без да гарантират благополучен изход и продължение на балетната й кариера.
Нейният разказ за това как за първи път е попаднала на снимачна площадка напомня красива приказка.
 

В своите късни мемоари Лени Рифенщал доста ретушира събитията: нейният живот в гланцовия му вариант прилича на поредица сцени от немското нямо кино, където емоциите са шаржирани, а страстите - преувеличени. "Аз стоях на станция "Нолендорф плац" и се въоръжавах с мъжество в промеждутъците между мъчещите ме спазми остра болка. Изведнъж погледът ми спря на рекламен киноафиш.

На него беше изобразен човек, прекрачващ през пропаст. Неговата силна, изразителна поза ме хвърли в състояние на пълно вцепенение. Влаковете спираха и се отдалечаваха, а аз все гледах, нямайки сили да помръдна от мястото си. Поддавайки се на порива, аз хукнах (с куция си крак) навън от метрото и след няколко минути вече седях в кинозалата."
Филмът се наричал "Планината на съдбата", а неговият режисьор, бившият геолог Арнолд Фанк, в този период набирал стремителна скорост в световната киноиндустрия.

Събрал край себе си мъжка компания от оператори-любители и актьори -непрофесионалисти, той ги обучавал на скално катерене и на прийомите на външното снимане. Всяка година тази компания (влязла в историята на киното като фрайбургската школа) пуска на екран поредния филм за непристъпни върхове и мъжествени герои.



Мемоарите на Рифенщал ни донасят трогателната легенда за това как още при първата среща скромният режисьор бил покорен от прекрасната танцьорка. Лени занесла на Фанк своето портфолио: великолепна фотография с перли и пера и хвалебствени отзиви за нейните изпълнения. Режисьорът не устоял и скоро пристигнал при нея в болницата с готов сценарий, написан "специално за балерината Рифенщал".

В спомените на Фанк всичко изглежда още по-екстравагантно: Лени се появила и го разбила с решителното заявление: "Искам да се снимам в киното." Тя отново взела своето.Появяването на Лени предизвикало раздори и смут в киногрупата. Още преди снимките Рифенщал скъсала със своя красавец тенисист, обвинявайки го публично в изневяра.

На снимачната площадка на "Свещената планина" в борба за сърцето на прекрасната танцьорка се хвърлили четирима: изпълнителят на главната роля Луис Тренкер, продуцентът Хари Зокал, режисьорът Арнолд Фанк и операторът Ханс Шнеебергер, наричан снежната бълха заради виртуозното владеене на ските.



Давайки на мъжете полагащите се аванси, Лени ловко разгаря страстите около себе си и умело манипулира поклонниците. Фанк неведнъж се проклинал за това, че поканил рижата фурия в своя филм. Върху "Свещената планина" все едно се стоварило проклятие: техниката отказвала да работи, ледът се топял, а актьорите и операторите подред си чупели ребра и лопатки. Над проекта надвиснала заплахата да бъде закрит, но в края на краищата именно Лени го спасила.

В отсъствието на Фанк тя заснела редица недостигащи сцени и самоволно ги пратила в студиото УФА. Вместо гневен отказ от Берлин пристигнала телеграма: "Поздравления! УФА е във възторг! Ще имате пари!"

да обичаш по немски

Лени Рифенщал станала водеща актриса в "планинското кино" и се снимала в пет филма на Фанк. Нейните героини били романтични, наивни и много смели девойки. Свит в живота, на снимките Фанк се преобразявал и подлагал актьорите на садистични експерименти. Работата с него изисквала не само спортна подготовка, но и немалко мъжество. Трябвало да се катери по планините боса, без осигуряване. Героинята по сценарий попадала в лавина - и Лени през глава я заривали със сняг, правейки няколко дубъла поред (а студът стигал до минус 30 градуса!)

По време на снимките на филма "SOS! Айсберг" Рифенщал скачала от горящ самолет право в ледените води на океана. Но на нея й било все тая, без да броим две счупвания, заслужен бронхит и хронично бъбречно възпаление. "Планините ми даваха потресаващо чувство за свобода, аз изпитвах с нищо несравнимо щастие" - спомня си тя по-късно.
От снимките на "Свещената планина" тя се връща заедно с Ханс Шнеебергер.

Фанк се отнесъл към поражението на личния фронт философски: на него винаги му оставала възможността да компенсира на снимачната площадка. Но Луис Тренкер и Хари Зокал така и не простили на Рифенщал своето позорно "отхвърляне". След войната бившите ухажори стават най-яростните й хулители. Именно със съдействието на Тренкер в края на 40-те години е издаден т.нар. "Интимен дневник на Ева Браун", който по-късно се оказал пълна фалшификация. В "Дневника" се споменавало за това, че Рифенщал танцувала пред Хитлер гола. Жълтата преса с наслаждение раздухва тази история.



Лени и Марлене

Бързо вниквайки в тайните на филмовата кухня, Рифенщал решила, че снимайки се в "планинските филми" на Фанк, трябва да забрави за кариерата на актриса (тя винаги е смятала себе си за актриса и в никакъв случай за режисьор). Колкото и талантлив да е Фанк, нейният кинематографичен гуру, той й предлагал само "картунни" роли на самоотвержени покорителки на върхове.

Критиката била неумолима в своите оценки: Рифенщал е пластична, спортна и много мила, но няма талант. Не без участието на отхвърления кандидат Тренкер, пресата злобно я нарекла "мазната коза" заради ловкостта на движенията и неутолимия оптимизъм. Даже за най-добрата й роля във филма "Белият ад Пиц-Палю", игралните епизоди за който е режисирал великият Пабст, Лени била удостоена само със сдържани похвали.

Филмът бил високо оценен дори в Холивуд, нейният партньор в него Густав Десел бил засипан с ангажименти. За Рифенщал американската преса се отзовала кратко и ясно: "Бившата немска балерина принадлежи към типично немския спортен тип и излъчва прекалено много здраве."


Надеждата заискрила, когато американският режисьор Йозеф фон Щернберг назначил проби за главната роля във филма "Синият ангел". Лени облякла най-хубавите си дрехи и се явила направо на заседанието на студио УФА, посветено на планирането на новия филм. Щернберг бил заинтригуван не по-малко от Фанк. Той поканил Лени на обяд, те се запознали и даже се сприятелили.

Но главната роля във филма "Синият ангел" получила Марлене Дитрих. "Когато Лени научи това, едва не й изпадаха зъбите от потрес. Тя беше толкова ядосана, че престана да готви вечерята и ме изгони" - спомня си по-късно редакторът на списание "Филм куриер" Ханс Фелд.

Дитрих силно ревнувала Щернберг от Рифенщал. Когато Лени за пореден път се появила на снимките, разгневената Марлене просто си свалила панталона и показала на гостенката голия си задник. После заплашила, че ако още веднъж види Лени на снимачната площадка, повече кракът й няма да стъпи там.
Тази роля станала за Дитрих входен билет за Холивуд.

Благодарение на "Синият ангел" Марлене създала привлекателен антифашистки имидж. Този филм отвел на двете страни на барикадата двете най-знаменити жени в Германия през 20-те години. Както по-късно признал сам Щернберг, на мястото на Марлене било възможно да е Лени. "Тя беше твърде аристократична и умна за ролята на певица в кабаре."



синият период

Дошъл и краят на нежния съюз на Лени и Шнеебергер. Ханс станал главен оператор на "Синият ангел". Скоро след това се разделили с Лени. На нея й трябвали месеци, за да се примири с поражението. "Иска ми се да скоча от прозореца, да се хвърля под влака. защо не го направих? Надявах се, че снежната бълха ще се върне, но как се заблуждавах…"

Рифенщал решила сама да заснеме филм, в който да изиграе главната роля. От противоречиви чувства го нарекла "Синя светлина". Филмът бил заснет през 1932. Действието му протича в италианско селце в доломитовите Алпи. При пълнолуние на върха на планината свети синя светлина.

Местните юноши като омагьосани се стремят да го достигнат, но умират, без да стигнат върховете. И само на дивачката Юнта - дали вещица, или просто луда - планината открива своята тайна.

След много години Рифенщал с тъга казала: "Този филм се оказа предчувствие за моя живот. Както и Юнта мен ме обичаха и ненавиждаха. Както тя се лиши от своите съкровища, така и аз разпилях своите идеали."

любимата режисьорка на Хитлер

Веднъж на Лени й предложили да отиде в берлинския Дворец на спорта да слуша реч на Хитлер - тогава тя нямала още никакво понятие кой е той и каква е неговата партия. Атмосферата на политически митинг и речта на Хитлер така поразили Рифенщал, че тя му написала възторжено писмо. Лени винаги е правела сама първата стъпка към мъжете.

Станало ясно, че фюрерът се възхищавал от героините на Лени и затова я удостоил с аудиенция. За тази първа среща се разказват легенди: казват, че именно тогава Лени изпълнила пред Хитлер своя фирмен танц. Така или иначе, и двете страни останали доволни от нея.

По-късно Рифенщал казала пред съда: "Аз му повярвах. Ако искате ме убийте, но аз вярвах на Хитлер."
Скоро тя получила заповед да снима документален филм за Нюрнбергския конгрес на нацистката партия. По нейните думи, тя се опитала по всякакъв начин да се отърве от този ангажимент. Но през това време била в много обтегнати отношения с министъра на пропагандата Гьобелс (той искал да я направи своя любовница, но получил оскърбителен отказ) и всяко отклонение на поръчката можело да доведе до неприятности за нея и близките й.

За снимането на "Триумф на волята" на Рифенщал били създадени прекрасни условия: на нейно разположение били 30 камери, 18 оператори и 19 асистенти. Операторите снимали от самолети, висели на балкони и се заривали в пясъка. Лени и архитект Алберт Шпеер измислили да скрият една камера в специално направен асансьор между стойките за знамена - именно оттам били направени най-впечатляващите панорамни кадри. Специално за снимането на изказването на фюрера бил направен релсов кръг. Докато демагогът изригвал потоци от думи, разположената под нисък ъгъл камера бавно пълзяла около него.

Това бил революционен метод на снимане на документален филм. По-късно на съда за ракурсните снимки на Рифенщал ще кажат, че тя се постлала на земята пред фюрера, за да покаже на света неговото величие.

Следващият филм на Рифенщал, посветен на Берлинските олимпийски игри през 1936, бил още по-грандиозен. Едната камера снимала от въздушен балон, другата - за снимките на бягащите атлети, била монтирана в движещ се механизъм, трета приспособили за снимки едновременно във вода и над вода, около трапа за скоковете направили яма за оператора. Заснети били 400 км лента, само преглеждането й траяло два месеца и половина. Този филм Лени монтирала почти две години.

След войната тя се проклинала за това, че го е заснела. Публично я наричали "фашистка кучка" и "държанка на Хитлер". Бившите й приятели се отдръпнали от нея. Но в същото време, когато Рифенщал правела своите пропагандни шедьоври, мнозина в Европа приемали фашизма за разновидност на лудостта. Потвърждение за това са наградите на Венецианското биенале и двата златни медала, които получила Рифенщал по това време в Париж "за принос в киноизкуството".

от високото - долу

Началото на войната Рифенщал посрещнала в планините, където се отправила на почивка след успешните прожекции на "Олимпия". Там я стигнала телефонограма, че мобилизират най-добрите й оператори. Тя веднага си издействала разрешение да снима военните операции в Полша: това освобождавало нейната група от участие във военни действия.

Но след разправата с мирните жители, на която станала свидетелка в полския град Конски, Лени започнала да разбира какво става в действителност. Нейният единствен брат Хайнц бил изпратен на руския фронт заради антивоенни изказвания и там той загинал. Лени спешно заминала за Испания да прави втори художествен филм - "Долината" - по пиесата на каталунския драматург Анхело Химера. Тя се занимавала с него до самия край на войната, пътувайки от Испания в Австрия, оттам в Прага, стараейки се да прекарва колкото се може по-малко време в Германия.

На снимките на "долината" тя срещнала своя бъдещ съпруг, лейтенант Петер Якоб. Съвременните критици наричат филма "вътрешна емиграция" на раздвоената Рифенщал. Тя снимала така, сякаш нищо не се било променило от времето на "синята светлина": нито в нейния живот, нито в киното. Даже се отказала от цвят, смятайки черно-бялата лента за по-изразителна.

воля за живот

След войната няколко пъти я арестували, изпращали в лагери и лекували с електрошок в психиатрията. Лишили я на практика от цялото й имущество и не й върнали нито един заснет от нея филм. Съдът снел от нея обвинението за пропаганда на фашисткия режим - само я признали за "спътница" на Хитлер. Но до края на живота й не й позволили да снима дори и един филм. През 50-те тя имала много проекти, с нея били готови да работят Ана Маняни, Брижит Брадо, Жан Кокто, Жан Маре, но нито един проект не бил финансиран.

Разбирайки, че старият и новият свят не я приемат, Лени заминала в Африка. Снимала в Кения и Уганда документалния филм "Черният товар" за съвременната търговия с роби, фотографирала нубийци. В тези нейни работи критиците също съзряли елементи на фашистката естетика.

В Африка тя срещнала своята последна любов. Хорст Кетнер, немец от Чехословакия, се съгласил да я съпровожда в експедицията през 1968 г. (Лени тогава навършила 66) и останал с нея до края на живота й. Разликата във възрастта им била 40 години, но живели и работили заедно почти 30.
Тяхна обща страст станал подводният свят.

Енергията на Лени е притча на всички езици. На 70 г. тя получила удостоверение за аквалангист (наистина, наложило се да излъже инструктора, че е на 50). На 78 години тя издала фотоалбума "Кораловите градини", продължила да се гмурка и да снима до смъртта си.

Подводният свят във филма, заснет от Рифенщал, е на съвършените форми, естествените норми, мира, където политиката я няма, няма и морал, свят на чиста естетика и бездънни дълбочини.

Лени умряла на 102 години. По това време се чувствала вече толкова уморена, че казала в едно интервю: "Смъртта би била за мен благословено облекчение."

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР