Нормалните, здрави, красиви и умни деца са на бащата, а смахнатите, грозните, болните, немите са на майката.

Тази фраза е ключова за историята в романа „Бащата на другия“ на иранката Паринуш Сании. Разказът се води основно от името на Шахаб, петгодишно момченце, което не говори с никого, освен с въображаемите си приятели Аси и Баби. Всички го смятат за ненормален с изключение на майка му, но и тя започва да се съмнява в здравия му разум, особено след като Шахаб се забърква в серия от инциденти – тухла, паднала върху едната му баба, пожар, запален в дома на чичо му. Най-много го боли от отношението на баща му, който е огорчен, че съдбата го е наказала с недъгаво дете. Гордостта му на МЪЖ не му позволява просто да обича „ненормалния“. В патриархалното ислямско общество това е срам и за срама има отговорен – жената, която го е родила. Бащата нарича Шахаб пред майка му „сина ти“ и ще бъде наказан за това. За детето си той винаги ще бъде бащата на другия, на другия син (по-големия, Араш), който е умен, надарен, който е натоварен с мисията да бъде вечен отличник, за да изкупи срама от идиота в къщата. Бащата не е само отрицателна фигура, той по свой начин е загрижен за здравето на детето си, но подходът му е прекалено агресивен за и без това болезнено затворения Шахаб. Бащата иска „доказателства“, иска думи, които да чуе от сина си, и майката е амбицирана да му ги осигури.

И това е вторият ключ към историята, който ни дава Паринуш Сании. Чрез устата на една от героините си тя ще обвини съвременните родители, че от притеснения и тревоги за децата си те забравят да ги обичат, че са изгубили естествеността в семейството.

Ако по отношение на положението на жената, която в консервативното ислямско общество е дежурният виновен при семейните несполуки, на Запад е извървян дълъг път напред, то по отношение на изкуствените заместители и оцветители във връзката родители-деца нещата не стоят много по-различно. Родителите са толкова притеснени да осигуряват премиум продукти на наследниците си – в храната, в обучението, в дрехите, че забравят естествеността. Тя е изместена от клишета, според които кариерата трябва да се кове още от утробата, иначе... рискуваме да имаме едно обикновено дете, а кой иска това. Не, честно, кой е готов да каже – моето дете има правото да бъде най-най-обикновено?

В „Бащата на другия“ западната критика вижда най-вече глас срещу политическия консерватизъм в Иран, срещу насаждания страх. Безмълвието на детето е безмълвието на една цяла нация, пише La Razón. Според мен обаче първата книга на Паринуш Сании – „Моята орис“, беше много по-политически и протестно оцветена. Във втората също е втъкана критика към режима. Описани са хайките в паркове, молове, кафенета на моралната полиция, чиrто агенти арестуват за неправилно ислямско облекло или поведение. Един от героите в „Бащата на другия“ е остриган гола глава и наказан с 40 камшика, защото на публично място седи до жена, с която няма роднинска връзка. Но книгата е писана преди 14 г. и може би оттогава нещата в Иран са претърпели промени... Журналистът Георги Милков, познавач на Близкоизточния свят, твърди, че в главите на западните хора има много клишета и преднамереност по отношение на Иран. Не знам къде дремеше моралната им полиция, когато на площада в град Исфахан ни спряха местни девойки и ни предложиха да играем билярд, разказа той преди време. „Иран не е тази ограничена държава, която ние си представяме. Историите от типа „Не без дъщеря ми“ години наред зомбират общественото мнение и западните феминистки.“

Ако има нещо наистина страшно в книгата, това са остатъците от едно предчовешко поведение, от времето, когато стадото се е отървавало от болните и недъгавите си членове. Страшно е, когато някой казва, че „всеки, който не вярва в Аллах и Пророка, има бавноразвиващо се дете“. Страшно е и когато майки сами възпитават синовете си като малки султани с правото да тормозят следващото поколение жени (като Фатане ханом, майката на братовчеда на Шахаб). За съжаление този, който е потискан, свиква с потисничеството, коментира феномена преди време в интервю за EVA Паринуш Сании. И ми се струва, че нейните книги са най-вече срещу това, срещу жестокостта в самите нас и политическите маски, зад които я крием.

„Бащата на другия“ (ИК „Жанет 45“) е преведена от персийски от голямата познавачка на живота в Иран Людмила Янева.