Нещо много простичко – когато гледаш някакъв си филм, в който има сцени на брега на океана, често този океан е просто фон. Със същия успех можеше да е море, все едно. Когато Вим Вендерс – този повелител на „неравнодушната природа” – снима океан, ти усещаш с всяка фибра на тялото си, с всичките си сетива (при това без да е 3D!) мощта на водата, на стихията. Нещо вселенско има в този океан на Вендерс и оператора му Беноа Деби и дори само заради него си струва, ама много си струва, да се гледа филма. Четох някъде, че "Потапяне" бил „сладникав”. Друг път! Това възхитително опасно чудовище поглъща или пък отмива с един замах всякаква сладникавост и Вендерс отлично знае това. Филмът е откровено и дори малко старомодно романтичен, но не и сладникав (като изключим няколко отделни и напълно излишни кадъра с визиони, в които главният герой, попаднал в плен, вижда лицето на любимата си, но все пак това са само няколко кадъра).

Както великият японец Акира Куросава, според легендите, е чакал със седмици да завали дъжд, за да снима (който е гледал „Рашомон” знае, че Куросава познава душата на дъжда), така и Вендерс, според мен, е чакал това силно, но далеч не апокалиптично вълнение на океана, за да разположи своите двама „корабокрушенци” на брега му. Прекрасно!

„Потапяне” е създаден по романа на Джонатан Ледгард. Даниел (Алисия Викандер) и Джеймс (Джеймс Макавой) се срещат в един невероятен хотел на брега на Атлантика и хотелът е толкова невероятен, а те двамата - толкова красиви, че друго, освен да се влюбят просто няма какво да се случи. Тя е биоматематик и изследва най-дълбокия (и най-тъмния) пласт на океана, където според повечето учени няма никакви форми на живот. Той е агент под прикритие на британското разузнаване, който се представя за хидроинженер. И на двамата им предстоят рисковани мисии – той трябва да замине за Сомалия, където да се внедри в терорстична групировка, за да предотврати бъдещ терористичен акт. Тя – да осъществи експедиция с експериментална подводница до дълбините на океана. Любовната история между двамата се разгръща буквално за часове, продължава няколко дни и е завладяваща, чувствена и по някакъв начин тъжна. Просто на фона на океана изглежда прашинка от времето, каквито сме всички ние. Изглежда обречена.

Откритието на филма е двойката Викандер – Макавой, които трябва да снимат още филми заедно, защото са харизматичeн тандем и успяват да въплътят илюзията за тоталното, магнетично привличане, което съществува между героите в тази история. А може би не е илюзия? Мисля, че Майкъл Фасбендер (звездата от "Срам", "Макбет" и др. и съпруг на Алисия Викандер) би следвало да се попритесни.

Вим Вендерс може да прави всичко – документално кино, експерименти, философски притчи, екзистенциални драми, любовни истории. И въпреки това го усещаш зад всичките му филми – винаги различен и винаги един и същ. Само много, много големите режисьори познават тайната на тази магия.

Ако сте гледали „Последното лице” („The Last Face”) на Шон Пен (още един според мен несправедливо гръмко освиркан филм), „Потапяне” на Вендерс ще ви напомни за него. Само че последният е далеч по-майсторски стилизиран, по-изтънчен и във визуално, и в драматургично отношение. Да не говорим за способността на Вендерс да вдъхва живот на приеманата за неодушевена природа – на скалите, сградите, на пясъка в пустинята... А начинът, по който вписва човешката фигура в архитектурната среда или в пейзажа? Май само той, хонконгският майстор Уон Карвай и преди всичко големият Микеланджело Антониони, разбира се, го умеят това.

„Опитваме се да забравим, че мракът е част от живота. (...) Никой днес не се интересува от познанието. Предпочитаме да се търкаляме на плажа и да сме щастливи” – казва героинята на Алисия Викандер и „събира” целия филм в тази шепа думи.

Гледайте!