Какво си спомняте от концертите ви в България миналата година?

В днешно време където и да отидеш, публиката вече е доста уморена, преситена, дори цинична. А публиката в София и Пловдив беше удивително емоционална, изцяло и напълно с нас, получи се усещане за празник. България ми напомня на Ирландия (Лиса има ирландски произход), в българите има нещо много симпатично, нещо гръцко, нещо ориенталско и нещо уникално. Пазят връзка с традициите си, с ценностите си, като в Ирландия.

Разбрах, че бихте искали да имате къща в Родопите.

За мен ще е благословия. В България имах чувството, че все едно съм се прибрала вкъщи. Много бих искала да дойда за по-дълго – година-две, да отделя време да попътувам в тази планина, да разгледам. Бях толкова тъжна, когато си тръгнах и оставих тези жени, прекрасни, внимателни, много естествени, с хубава енергия. С тях се чувстваш като част от нещо ангелско и хубаво. 

Как се чувствахте, работейки върху музиката на „Гладиатор“?

Беше удоволствие да си партнирам с Ханс Цимер и Ридли Скот. Разликата е, че работиш, за да разкажеш нечия друга история. Докато с българските жени си е моята лична. Все пак съм много благодарна за възможностите да срещна професионално и Майкъл Мен във „Вътрешен човек“, и Енио Мориконе, с когото композирахме заедно – изключителен артист, естествен, без претенции. Много е любопитно да го наблюдаваш как влиза в историята на филма и хоп – музиката тръгва сама. И му се получава толкова хубава, дори на възрастта, на която вече е (тази година Мориконе ще навърши 90 г.).

В какво се състоеше алхимията, която ви събра с Брандън Пери в Dead Can Dance?

В нашето приятелство. Имахме сходна визия за света, идеи, които искахме да изследваме заедно. И продължаваме. Той сега живее във Франция и скоро се виждахме. Работим по албум, бихме искали да излезе тази година. Записахме заедно една част, сега е негов ред да действа сам.

Защо решихте албумът с „Мистерията...“ да излезе в тираж 1000?

В днешно време е трудно с албумите. Всички теглят музика безплатно от интернет. Нужно е в правенето на аблум да има добавена стойност, да го превърнеш в преживяване, хората да поискат да го притежават. Помня, когато бях дете, да имаш албум, да го слушаш, беше като да притежаваш творба на изкуството. Седиш, четеш думите на песните. Беше специално изживяване.

Да, и аз помня.

Би било толкова хубаво да възстановим тази връзка с музиката. Радвам се, че звукозаписните компании не са вече толкова всемогъщи. Но предпочитам да видя и че не сме изхвърлили напълно артистичното съдържание на изкуството. Много важно е да можеш да преживееш един албум, да го пуснеш, да си легнеш, да загасиш лампата и да потеглиш на необикновено пътуване.