Отдаваме чест на Гари Олдман за тази роля, козируваме му или както там се казва. После мълчим една минута, за да подчертаем това и едва тогава продължаваме нататък.

Когато гледаме Гари Олдман в ролята на Уинстън Чърчил, виждаме още в първата секунда, че в този случай далеч не става въпрос просто за „силата на грима”. Да, гримът е важен и е виртуозен, но не, определено не е само това. Не са и само онези актьорски находки – прегърбването, тромавостта или най-, най-брилянтната – особената смесица от „грухтене”, сумтене и заекване, с които Чърчил на Гари Олдман говори. Известно е, че истинският Уинстън също е имал говорни дефекти, но не е известно как точно Олдман успява да ги „придобие” само за една-единствена роля. Работата е там, че и това не изчерпва всичко. Гениалността на изпълнението е в неговата тоталност. Гледаш – очите на Гари, погледът на Гари, които познаваш от толкова филми, обаче не е Гари, а е Уинстън Чърчил. Този, който не коленичи пред Хитлер и с думите си вдъхновява цялата нация да застане на негова страна и да встъпи в Битката за Британия през 1940 г., когато голяма част от Европа е капитулирала пред нацистите. (Само да кажа, че и в „Дракула” на Копола пак не бяха неговите очи, а на графа, който никога не пие вино). Велико, емблематично превъплъщение! Висш пилотаж в актьорското изкуство! Гари Олдман. Който е – е! И ако тази „ода за Олдман” ви звучи патетично – значи просто още не сте гледали филма.

А филмът „Най-мрачният час” трябва да застане на първо място в списъка ви „Какво да направя този уикенд”. Защото може би една от „тайните” на дългосрочния могъщ ефект, който произвежда „солото” на Олдман, е в не по-малко изключителната работа на режисьора Джо Райт („Гордост и предразсъдъци”, „Изкупление”, „Ана Каренина”), оператора Брюно Делбонел („Невероятната съдба на Амели Пулен”, общо 5 пъти номиниран за „Оскар”, включително и сега, за „Най-мрачният час”) и сценариста Антъни Маккартън (който мъдро е съхранил в сценария си брилянтното чувство за хумор на Чърчил) . И тримата – виртуозни и в майсторството, и в скромността си, изключително рядко срещана комбинация. Тримата изграждат подиума, върху който стъпва Олдман, за да покорява с изпълнението си, но най-близо до него е именно Делбонел. Химията между актьор и оператор в този случай със сигурност е един от ключовите моменти във филма. Както и решението, което „щабът” е взел, а именно – за тотален отказ от какъвто и да намек за „документалност” във визията. От гледна точка на операторската работа „Най-мрачният час” е рембрандовски (като светлина, колорит, композиция и въобще) портрет на един голям политик. И всичко останало е подчинено на тази идея. Творчески подчинено обаче, не слугински.

Кристин Скот Томас и Лили Джеймс, съответно като съпругата на Чърчил Клементин и секретарката му Елизабет, са в нещо като главните епизодични роли (понеже всички тук са епизодици в сравнение с Олдман) и са толкова овладяни и на мястото си, че не правят дори един излишен жест. Единствено изтръгнатите от уж неодушевения свят на предметите вездесъщи чаши със скоч, с портвайн, с шампанско и прочие и дебелите два пръста пури правят компания на Гари на върха. Те са в поддържащите роли всъщност.

С „Най-мрачният час” сър Уинстън Чърчил дори от отвъдното ще вдъхнови Великобритания. След като и аз си помислих, че във всеки от нас дреме по един британец...