Мария Илиева от LaMartinia е един от първите блогъри у нас. Стартира блога си по време на първото си майчинство с дъщеря си Мартина. Няколко години след това се появява и Матеа, която сега е на 4. По образование е филолог, работила е в сферата на застраховането, международната спедиция, туризма и търговията. Но след раждането на Мартина решава да направи пауза от корпоративния свят. И от тогава пише на най-разнообразни теми – деца, семейство, пътешествия и други. Текстовете й са направени с чувство за хумор и самоирония, а фотографиите й са изпълнени с много уют и усет към детайла. Създател е и на платформата за лични истории Parentland.bg.

Кое идва първо в главата ти текстът или визуализацията?

В главата ми първо идва идеята, оформя се понякога бързо, понякога отлежава с месеци. Някои публикации са само текст, други само снимки, трети комбинирани, нямам правила и рамки в това отношение, действам по импулс и вдъхновение.

Направи онлайн семинар „Лично за личния блог“. Кое превръща един блог в успешен?

Семинарът беше страхотно преживяване - и за мен, надявам се и за всички участници. Бяха вдъхновяващи и любопитни 4 седмици, в които споделяхме опит, мнения, колебания и вълнения около целия процес по списването на личен блог. Мисля досега подобно събитие не е правено в България и беше истинско предизвикателство и удоволствие.

Кой блог е успешен е субективно понятие, а и като цяло не харесвам тази дума “успешен”, някак много хлъзгава и празна ми се струва. За мен успешен блог е не този, чието съдържание е брандирано и има доходи, нито дори този, който е популярен и четен от широка аудитория, а този, който носи удовлетворение, нови контакти, приятни разговори и смисъл на автора си. Успехът според мен не се измерва в брой прочитания и лайкове, а в качество на съдържанието и смислена концепция, която държи на убежденията си, а не се води по масовите вкусове, за да угажда.

Има ли нещо, за което искаш да пишеш, но все се спираш?

Не си поставям никакви граници относно темите. Избягвам такива, по които не съм достатъчно компетентна, не обичам всичколозите и дървените философи. Спазвам хигиена относно личните неща, които споделям. Блогът може би изглежда много “разголен”, но всъщност това е една малка част от емоциите и преживяванията ми. Много държа да не прекрачвам тези граници. В моя блог няма да видите видео “Един ден с мен”, “Нещицата, които си купих от Париж”, “Какво правим вечер в хола” или “Как правя боб чорба”. Смятам подобно съдържание за излишно и скучно, за да не използвам по-силни думи.

Как реши, че това е което искаш да правиш?

Блогът не ми е основно занимание, имам куп други неща, по които работя, но понеже не обичам да героизирам труда си, понякога отстрани изглежда, че по цял ден пия кафе и щракам из блога и Фейсбук. Не държа да обяснявам на всички какво точно работя, защото списъкът е дълъг, приемам редовния въпрос “А ти с какво всъщност се занимаваш?” с усмивка и разбиране.

Когато си купуваш нещо, мислиш ли си „това би стояло страхотно на снимка в блога“?

О, не държа животът ми да е по инстаграмабълски фотогеничен. Да правя определени неща заради кадър и публикация не е моето, често иронизирам добронамерено по темата. Виждам, че много хора го правят, но ми се струва безсмислено. Можеш да намериш нещо, “което стои страхотно на снимка”и в най-семплите ежедневни сюжети, няма нужда да търсиш Pinterest елементи навсякъде или да си усложняваш живота, за да си интересен и актуален. Купувам по вкус и нужда, не по фотогеничност.

Пътуваш много, имаш ли си мечтана дестинация? И има ли място, на което си искала да се преместиш за постоянно?

В днешно време всеки пътува. Мисля, че е време да спрем да определяме пътуването като някакъв статус символ или чудно ексклузивно събитие. Билетите са достъпни, свободата е ежедневна, светът е отворен, поне в по-голямата си част. Добре е хората да пътуват от любопитство, да опознават реално мястото, на което отиват, а не да го правят заради тагването или за да го отметнат в списъка с посетени дестинации. Не е важно дали отиваш в Кърджали или на остров Мавриций, важното е какво си разбрал и попил от мястото, какво е останало в сърцето и ума ти, дали си го съпреживял и усетил.

Чувствам се добре в България, не искам да живея за постоянно никъде другаде, пробвала съм, не ми хареса. Тук имам всичко – семейство, близки, приятели, комфорт, възможности, свобода, уют, забавления, относителна сигурност, ако въобще може да се говори за сигурност в 21 век. Не ми трябва нищо повече.

Нямам мечтани дестинации, има просто места, които бих искала да видя. Но чак да планирам с месеци и да фокусирам вниманието и енергията си в следващото място – едва ли. За мен предстоящите пътувания не трябва да се обговарят и коментират предварително, така се губи част от магията и импулса.

Стартирала си блога по време на първото си майчинство. Той и децата били ли са някога „в конфликт“?

Съвсем не, блогът винаги е бил хоби за мен и нещо, което остава между другото. Не напъвам съществуването му с излишни действия и не пренебрегвам близките си заради него. А и всъщност основно вдъхновение за създаването на блога беше дъщеря ми Мартина, така че едва ли бих сблъскала двете неща в конфликт.

Как разпределяте домакинската работа в семейството? Мартина помага ли вече? Коя е най-омразната ти дейност?

Всеки прави всичко - когато има възможност, време и желание. У дома няма строго мъжки и строго женски задължения. Държим да включваме и децата в домакинската работа, за да си създават навици и да бъдат отговорни. Мартина вече е на 9 и помага в много неща, стига да има настроение за това, стараем се и да не прекаляваме с домашната детска експлоатация.

Най-омразната ми дейност е гладенето – никога не съм обичала да гладя и го чувствам като истинско изтезание. Сигурно вече сте чули обаче за прословутата ютия на Philips, която и аз имах възможност да тествам. Навярно сте се наслушали на възхвали за нея, които само мога да потвърдя – глади почти сама и пести ужасно много време. Изненада - гладенето с това чудо на техниката вече ми се струва почти приятно.

Мислила ли си някога да работиш отново от 9 до 18 ч?

В момента самостоятелността и гъвкавото работно време ми дават необходимата свобода и възможности, не бих ги заменила с офисен режим от 9 до 18 ч. Но нека не се заричам, нещата се променят бързо. И двете имат свои предимства и недостатъци, понякога, макар и много рядко, рутината и офис навиците ми липсват.

Животът на блогъра не изглежда труден – не е нужно да ставаш рано за работа, днес може да пуснеш пост, може и да не пуснеш... Тази представа лъжовна ли е?

За да се стигне до “пускането на пост” има доста работа – идея, концепция, структура на съдържанието, текст, многократни редакции и проверки, селекция на снимките, обработка и подредба, вътрешни и външни връзки, seo настройки и какво ли още не. Така че не е просто да натиснеш едно копче и хоп, готово. Но нека и не преиграваме, блогърството е приятно, креативно и вдъхновяващо занимание, което носи ред позитиви, стига да се прави с желание, старание и размах.

Иначе да, сам определяш график, отделено време на ден, усилия и вложена енергия. Но в живота на блогъра обикновено има и куп други задължения - основна работа, странични проекти, деца, семейство и какво ли още не. Така че образът на рошав автор по пижама, с голямо капучино със сърце отгоре, който гледа замечтано през прозореца по цял ден, е едно доста утопично клише. А и би било скучно да е така, дори да е реално възможно.

Кои чужди блогъри те вдъхновяват?

На първо място Garance Dore - изключително вдъхновяваща и естествена жена, която има точната доза елегантност, чувство за хумор, сарказъм и креативен заряд. Харесва ми, че не преиграва, не се взима на сериозно, държи на качественото съдържание и има силно изявена самоирония.

Тя може би е единствената, която харесвам безкомпромисно, останалите, които следя, са в различни посоки – кулинария, фотография, пътешествия, направи си сам, реставрации на вехтории, др. – и обикновено са ми интересни само в конкретната тема.

Имала ли си момент, в който си се страхувала животът ти да не стане „твърде виртуален“ и да загубиш връзката с истинския си свят?

Определено не. Това, че споделям част от ежедневието и емоциите си в социалните мрежи и блога не означава, че живея в тях. Те са придружаващи начини за споделяне и разговор, а не причина и мотив. Много е важен балансът между реалното и виртуалното и трябва много да се внимава с поддържането му. Лесно човек може да се подхлъзне и да реши, че виртуалният образ е по-велик от действителния, постоянно срещаме примери за това. Здравословна виртуалност и акцент върху реалността, нека го формулираме така.