5 / Мога сам

Множествената склероза, която промени мен и моя живот, е причината да съществува фондацията наречена „МС – Мога Сам“. Преди 5 години започнах да споделям, да се срещам с хора, да се опитвам да им помагам. Точно преди две години това движение прерасна във фондация. Нашата цел е да дадем ясно на хората с МС причина да вярват, че не са сами, че има кой да ги чуе, да ги разбере, да им помогне. Да им дадем знания, да споделим опит, които да им дадат вяра и самочувствие за това, че не някой друг, а самите те са отговорни за това, което им се случва.

Ето и една друга гледна точка за тази „нелечима“ от официалната медицина болест, за да си представите по-добре ситуацията. МС засяга младите хора и статистиката за света и България не е оптимистична. Прогнозите за бъдещето са повече от смущаващи. Плашещо е и това, че пада възрастовата граница на диагностицираните. В световен мащаб най-малкият диагностициран е на 4 години, а в България – на 10. В момента в целия свят са над 2 милиона, а в България – около 10 000. Хората с тази диагноза, особено ако са в началото на съзнателния си живот, изпадат в нестабилна и неясна ситуация. Те имат нужда от много неща, но най-вече от това да не бъдат „изхвърлени зад борда” като болни и неможещи. И именно този страх от изхвърляне, както и невежеството за това, което им се случва, ги кара да се крият, да лъжат за диагнозата си и да не правят своевременно това, което е добро за тях. Много често изпадат в пълна изолация и тежка депресия, като вследствие на това не закъснява и инвалидизацията. Не само на ниво физика. Тя е най-тежка в психическия си аспект. Идва момент, в който сами отнемат най-важното – радостта от живота си.

Някои от хората, с които се срещам, имат нужда само от това някой да поговори с тях, да им даде насока, да им подаде ръка да направят първата крачка. И след нея продължават сами, и то много успешно.

Това е моята мисия във фондацията: да споделям моята лична история, моя начин да се справя със страха, с тежките физически симптоми, с неразбирането и безхаберието на държавата, в която живеем. Моят начин се нарича любов. Но той има и още много имена – йога, която практикувам вече много години и с която задължително започва денят ми. Медитация – времето, в което забавям скоростта и си представям как в абсолютното спокойствие на съзнанието ми изгрява отново и отново слънцето. Моят начин се нарича още смирение и умереност във всяко нещо – от храненето, което трябва да бъде изключително просто и с любов към живата природа, до принципите на аюрведа, които спазвам във всекидневието си. Моят начин се нарича и тишина. Всяка година правя Випасана, практика, която означава да запазя пълно мълчание с дни и да се лиша от модерните комуникации, книги, контакти. Тишина, която ми дава много отговори. Вероятно някой ще нарече моите начини желязна дисциплина. Не, по-различно е. Това е осъзнат отказ от всичко, което ни пристрастява, ограничава, прави ни подвластни на гнева, на негативните емоции, на самоограничаването. Споделям всичко това на моя блог.**

Другото, в което вярваме в нашата организация, е доброволчеството. Да бъдем добри. Да бъдем благодетели. Това не просто променя живота на някого. Да бъдеш благодетел променя всички. И мисля, че най-много този, който дава – време, умения, средства. Но най-вече любов. Дарявайки любов, няма как да не те обгради усещането за щастие и удовлетвореност. И няма как да се предозира с благотворителност. Повярвайте.

Човеците сме като скачени съдове. Това, което се случва на приятел, съсед, колега, роднина или на напълно непознатия, с когото се разминаваме стотици пъти на улицата, няма как да не даде отражение на мен. На теб. На нас. И ако на тях им се случват добри неща, това ще прелее и в нас. Ето така аз разбирам промяната. Да бъдем заедно, за да можем сами.

Знаете ли, будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. Тя е реална картина. И можем да продължим само ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея, ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.

Обичам да си събирам камъчета. Имам много. От всякъде. Днес искам да ви помоля, след като прочетете този текст, излезте навън и намерете едно малко камъче. Сложете го в джоба си. Нека ви подсеща да спирате. Нека ви подсеща за малките неща. Нека ви подсеща за дълбокото време, на което всъщност то принадлежи. Защото него го е имало и преди вас. Има го сега, когато е в ръцете ви. И ще го има и след вас.

А, да...
И да бъдем добри винаги, когато е възможно.
А това е възможно винаги.
Стига да не бързаме…

* папа Франциск
** фондация МС – Мога Сам в интернет е на www.mogasam.org и адрес за кореспонденция [email protected]