Отново звън. Отворих широко очи. Смърт. Беше скоро. Разделих се с майка ми и най-добрия ми приятел в един ден. Повтарям – в един ден. Абсолютно нереално. И абсолютно реално. Научих много от последните минути на майка ми. Тя ми даде най-важното – урок за очакваната смърт, който ми помогна да приема другата, внезапната смърт.

Скоро след това пак звън. Сърцето ми даваше странни сигнали. След много изследвания медицинската констатация беше: „Трябва да се действа без отлагане“. Имах проблем с клапата на аортата, кръвта се задържаше в сърцето и в същото време не достигаше достатъчно до белите дробове, за да дишам. Трябваше да се направи аортно протезиране на нова клапа. 

Дни по-късно гръдната ми кост бе разполовена, сърцето и белите ми дробове – спрени. Няколко часа дишах с машина. Сърцето ми беше в ръцете на хирурзите и те направиха нужното за успеха на тази сложна интервенция.

Бях в дълбокото време и всичко това ме накара да мисля за смъртта отново. И то не за нечия друга. За моята. За радост, установих, че го правя без страх. И с огромна благодарност – спирането на сърцето на най-добрия ми приятел, който ни напусна заради същия проблем, какъвто диагностицираха при мен, ме накара да чуя моето.

С две думи – неговата смърт спаси моя живот.

И пак звън. Събуждам се и сега, докато пиша този текст. Кара ме да изваждам точки от този ми живот и да ги свързвам. Действа ободрително. А пък докато се случваха снимките за материала и фотографите насочваха обективите си към мен, пак звънеше алармата – разбрах колко време ми е трябвало, за да усетя мига, в който да се приема, да се харесам такава, каквато съм, и да застана спокойна пред обективите. Дори и с бръчките по лицето, които стават все повече. Дори и с огромния белег от сърдечната операция, който сега чертае една голяма удивителна на тялото ми. Да, заставам пред себе си, виждам се и наистина се приемам.

Ще има още. Знам, че ще звъни. Най-важното е да чувам.

фотография Диляна Флорентин

О, да. Страховете. Работя с тях. Непрекъснато. Не е трудно. Трудното е да се пречупиш, да разбереш, че имаш нужда от помощ и промяна, да се срещнеш със себе си, да се самоопределиш и да започнеш да преодоляваш границите, които сам си си наложил. Те се разбиват най-трудно, но когато формулираш страха толкова точно, че да го видиш материализиран, можеш да го отстреляш. Точно в центъра. Там, където всъщност се ражда паниката, която погубва. Така направих със страха от дълбока вода. Явих се на кастинг за първия Сървайвър България, стигнах до финала и там направих най-голямото си постижение – преплувах 500 м в басейн и се гмурнах, за да извадя предмет от дъното. Не ме одобриха, но аз вече бях спечелила първата битка с най-големия си страх. След това реших да стана сърфист. Ходех всяко лято да се уча да карам сърф. Напредвах и бързо, и бавно. Технически усвоявах уиндсърфа, но не влизах да карам без спасителна жилетка и всъщност това беше първото, което слагах преди да вляза във водата. Имала съм падания и бедствени ситуации в морето, в които паниката се явяваше на мига. Но преодолявах тези моменти и всяка малка победа ми даваше сила да продължа. И един ден, първи на поредното ми сърф лято, току-що пристигнала усетих, че нямам търпение веднага да вляза във водата. Навътре в морето установих, че съм забравила спасителната жилетка. Нямаше я паниката. Нямаше го страха. Много категорично разбрах, че преодоляването на един страх започва да ми дава посока и сили да работя и с другите.

Знам, че страховете са препятствия. Ограждат ни и ни затварят в граници, които с времето стават все по-дебели, обрасли с всякакви невъзможности, абсолютно непреодолими на пръв поглед. Но ние избираме как да живеем. Ако ви харесва с граници, така да е. Но ако искате да живеете без лимит, започнете от днес.

4 / Вярата

Не съм религиозна. В общовалидния смисъл на религиозност. Но вярвам. Вярвам в силата, която ни следва, когато сме хора. Вярвам в любовта, която даваме. Вярвам, че когато искаш да направиш нещо, трябват действия. Вярвам, че човек е това, което носи в сърцето си. Вярвам в себе си.

„Нека третираме другите със същото желание и състрадание, с което искаме и нас да третират. Нека търсим за останалите същите възможности, които търсим за себе си. Нека помагаме да растат, както бихме искали да се помага на нас. Ако искаме сигурност, нека даваме сигурност; ако искаме живот, нека даваме живот; ако искаме възможности, нека предоставяме такива. Мерилото, което използваме за другите, ще е мерилото, което времето ще използва за нас. Златното правило ни напомня също за отговорността да предпазваме и защитаваме човешкия живот във всеки етап от развитието му.“ *