Защото колкото и педантично да си си подредил програмата за днес, за утре, за месеци, даже години напред, тя в един миг може да рухне. И това не e тъжно и отчайващо. Това е мотивиращо.

Мислим и за остаряването. Да, физическото остаряване не е процес, който можеш да спреш. Приемаш го и продължаваш. И там има връзка с цифрите, които подреждат календара. Обаче психическото овехтяване може да се случи дори когато си много млад. Но пък хубавото е, че е процес, подвластен на промяна. Можеш да въздействаш и можеш да направиш много. И това няма връзка с възрастта.

Виждали ли сте мандала? Това е картинно изображение на живота. От санскрит думата се превежда като „същина + съдържа“. Също се превежда и като „кръг, обиколка“. Когато видях мандала за първи път, в един от най-красивите будистки манастири, дъхът ми спря. Тя беше огромна. Създавана без почивка от монасите в манастира в продължение на денонощия. Беше голяма, красива, шарена и много крехка. Създадена от цветен пясък. Но когато видях как за няколко секунди те наклониха мандалата и оставиха шарените форми да се слеят една в друга и как вятърът пое цветния прашец и го отнесе, не просто ми секна дъхът… Сърцето ми спря. А те го направиха с усмивка и радостни възгласи. Ако искате визуализация за крехкостта и преходността на живота, тази е много добра. И колкото по-рано осъзнаем тези му измерения, толкова по-свободни ще бъдем.

Моята мандала стои в съзнанието ми непрекъснато. И колкото повече се концентрирам в нея, толкова по-ясно виждам цветовете. Всеки ден е малка цветна част от нея. Усещам крехкостта. Осъзнавам ефимерността й. Добавям нови цветове и форми. Старая се. Но никога не забравям, че един ден тя ще се наклони и всичко ще изтлее в огъня, ще се разпилее по вятъра, ще се разтвори във водата, ще се слее със земята.

2 / Събужданията 

Родила съм се няколко пъти. Не в минали животи. За този говоря. Физическата ми поява е през 1967. И след това на определени периоди от време се раждах отново. Да, така мисля. Като след всяко раждане в съзнанието ми остава много малко, или по-точно най-важното от предишния период, независимо дали е добро или лошо. Всяко едно раждане ми е като филтър на миналото. Без никакви умиления и безсмислени трупания на „ценности” се разделям с всичко, което усещам, че ме приспива. Че ме прави не повече човек, а същество, което просто съществува по някакви си наложени правила. Добре, нека да го кажем така: всяко раждане е събуждане. Само че нали знаете, понякога алармите звънят дълго. Продължително. Спират и пак започват. И ние сами ги настройваме така. Ще ви разкажа за няколко от моите събуждания, като това изобщо не са всичките.

Звън. Събудих се. Родих първата си дъщеря. Бях само на 23 и разбрах, че вече съм майка. Обещах си да бъда истинска.

Пак звън. Събудих се и когато след години учене, лутане, пробване по трудния начин да пробия с честен труд, попаднах точно на това, с което исках да се занимавам. Преди 19 години. Да, точно тогава се появи първият брой на EVA и аз съм част от нея и тя от мен. Разбрах колко е важно да правиш това, в което си най-добър. Колко е важно да си си на мястото. Да обичаш това, което правиш.

Нов звън. Отворих очи. Роди се втората ми дъщеря. Събуждането беше тежко. И след като се съвзех след раждането и се „поразсъних“, започнах да осъзнавам до какво съм се довела. И физически, и психически. Бях болна. Само на 35, с новородено и куп болести, които ме бяха смачкали.

Пак звън. Ново събуждане – въпреки здравословните си проблеми отидох в Хималаите и там на повече от 5000 метра височина се оказах на предела на своите възможности. Осъзнах, че следващата крачка може и да е последната. Там, в екстремните условия, вземах решения, които спасяваха мен и хората около мен, защото винаги има реална опасност да рухнеш и да станеш бреме за другите. И това се решава от изборите, които правиш. Така научих и един от най-важните ми уроци – да имам предварително взети решения за различни житейски ситуации.

Продължителен силен звън. Пак съм се унесла. Събудих се. Вече на 40. Няколко месеца след това ме диагностицираха с нелечимата, водеща до парализа множествена склероза. Е тогава вече скочих. Стреснах се. Подейства. Много бързо и без изобщо да се бавя, започнах да правя промени. За себе си. Вече не се интересувах какво ще кажат другите или как ще се чувстват. Усещах, че моментът е преломен. И е трудно и не е. Точно тогава, ей такава стреснато събудена, занулих брояча. И всичко започна да се подрежда някак от само себе си.

Но звъненето продължава. Събудих се и когато, намирайки изход за себе си и постигайки добри резултати, взех решение да споделям с хората. Да се срещам и да говоря с тях. И те, точно тези хора, в повечето случаи много болни, отхвърлени от всичко и всички, много често и много млади – не просто ме събудиха, те отвориха очите ми. За смисъла.