Триумфът на железния сценарий на Тейлър Шеридън (в случая и режисьор), отличната операторска работа на едва 34-годишния Бен Ричардсън (гадже на Ана Кендрик, между другото), силната актьорска игра на Джеръми Рънър и леко мистичната музика на Ник Кейв и Уорън Елис – това е „Дивата река”.

За този си филм Тейлър Шеридън вече получи наградата за най-добър режисьор в една от най-престижните програми на тазгодишния фестивал в Кан „Особен поглед”, а във филмографията му откриваме заглавия като поразителния „Сикарио” и „На всяка цена” (Hell or High Water), за сценариите на които той бе номиниран и за „Оскар”. Лично аз смятам много внимателно да изгледам отново и трите филма, защото за себе си ги определям като „учебникарски” по отношение на това как се пише силен сценарий.

„Дивата река” е трилър, но всъщност минава отвъд трилъра. Хем е впрегнат в схемата на жанровото кино, хем се разпростира далеч отвъд нея. Действието се развива в наши дни, в бившия индиански резерват „Дивата река” някъде (или по-скоро никъде) в Уайоминг, сред пустошта, тишината и суровата зима с монотонно сипещия се сняг, виелиците и безнадеждността. Убийството на младо момиче докарва ФБР в това забравено от Бога място, а местният ловец на диви животни Кори Ламбърт (прекрасна роля прави Джеръми Рънър, вдъхновен според мен от Кейси Афлек в „Манчестър до морето”) се сблъсква за втори път с ужаса, преживян от него и семейството му преди три години. Държа обаче да кажа, че филмът изобщо не разчита на смразяващи подробности около убийствата и всъщност дори не ни ги показва. Темата е човешката природа и нищо друго.

Мрачната криминална интрига се разгръща на фона на една далеч по-голяма тема – за живота на коренното американско население днес, за загубата на идентичност, която индианците преживяват и която удавят в алкохол и наркотици, за примитивните инстинкти, вечно живи в човека, пък и дори за това какви са хората, които съществуват и оцеляват в дивата природа, далеч, далеч от удобствата на градовете. Това е истински вълнуващият пласт във филма, който буквално ме просълзи в една от последните сцени, когато Кори и индианецът, боядисал си лицето като футболен запалянко, иронично наричайки това „маската на смъртта”, седят един до друг и споделят тъгата си... Но да не ви я разказвам. Вярвам, че ще гледате филма. Никога няма да спра да се възхищавам на тези уж не кой знае колко артистични американски филми (в случая продукцията е британско-канадско-американска, но това си е американско кино), които с една сцена и две разменени реплики ти дават съвсем друг контекст на привидно обикновения трилър. Една сцена и две реплики – в точния момент, с точно подбраните думи. Възхитително!

Съвсем наскоро гледах друг един филм в привидно подобна стилистика – „Снежния човек” с Майкъл Фасбендер. И там сняг се сипеше през цялото време, и там имаше убийства, и там суровата, величествена природа на Норвегия бе впечатляващо предадена, обаче това са само външни прилики. „Снежния човек” си остана банален трилър, а „Дивата река” просто използва криминалната загадка за трамплин. В него природата в цялата й безмилостност се превръща в част от човешката природа, а убийствата – в повод да разкриеш какво се крие под повърхността на живота на това място с всичките му социални, че дори и екологични проблеми.

 Гледайте!