Единственото момиче в квартала, което всички наистина желаехме да видим голо, беше Мери О’Лиъри. Тя беше най-красивото същество в милиони галактики, но не искаше да си свали дрехите. Играеше си с удоволствие в къщичката с нас, докато всичко беше невинно, но в момента, когато нещата станеха по-пикантни, тя се насочваше към стълбата, заставаше долу и започваше да крещи с ярост, която докарваше сълзи в очите ѝ, че сме простаци и отвратяги. Това ме караше да ѝ се възхищавам наистина много и често да си тръгвам заедно с нея (всъщност го правех, защото при това положение ни оставаше само Пати Хефърмън, макар че тя поне беше в обилно количество) и да я придружавам до дома ѝ, изказвайки прочувствено възхищението си пред нейната добродетелност и скромност.

‒ Тези момчета са наистина отвратителни ‒ казвах аз, разсеяно пропускайки, че съм един от тях.

Странно, но нежеланието ѝ да участва във веселбите ни беше най-възбуждащото в цялата история. Обожавах и боготворях Мери О’Лиъри. Сядах до нея на дивана у тях, докато тя гледаше телевизия и тайно съзерцавах лицето ѝ. Беше най-идеалната гледка, която някога съм виждал – толкова меко, толкова чисто и винаги готово да се усмихне, сякаш излъчващо розово сияние. Нямаше нищо по-съвършено и будещо радост в природата от това лице в наносекундата преди да се засмее.

Същата година гостувахме в къщата на баба и дядо за четвърти юли. Там прекарах по познатия неприятен начин, наблюдавайки как чичо Дий преобразява цялата храна в хвърчаща мазилка. И което беше по-лошо, телевизорът у бабини беше развален и чакаха за резервна част – местният телевизионен техник с вид на щастлив идиот не намираше никакво основание да държи резервни части на склад, което му докара изпепеляваща доза от Погледа-Мълния, така че се наложи да прекарам дългия уикенд в четене на книжки от скромната библиотека в къщата, която се състоеше предимно от поредицата адаптирани произведения на „Рийдърс дайджест“, няколко романа от Уорик Дийпинг* и голям кашон с течението на списание „Лейдис Хоум Джърнъл“ от 1942 г. насам. Беше уикенд на изпитания.

Когато се върнах, Кели Шуабак и Ранди Бънсън чакаха пред нас. Почти не обърнаха внимание на родителите ми, толкова бързаха да ме замъкнат зад ъгъла, за да поговорим на четири очи. Там на един дъх ми казаха, че в мое отсъствие Мери О’Лиъри е дошла в къщичката ни и си съблякла дрехите – до последната. Направила го доброволно и май дори предизвикателно.

‒ Сякаш беше в транс ‒ каза Шуабак размечтано.

‒ Хубав транс ‒ добави Бънсън.

‒ Беше хубаво ‒ каза все така замечтано Шуабак.

Естествено, отказах да повярвам и на думичка от всичко това. Трябваше да се закълнат десетина пъти в Бог, а после и в майките си върху купчина Библии и да дадат куп други сериозни уверения в искреността си, преди да позволя на мнителността си да започне полека да отстъпва.

Но най-вече трябваше да ми опишат всеки момент от случката, която Шуабак беше в състояние да възпроизведе с влудяваща точност. (Той имаше, както щеше да се хвали по-късно, порнографска памет.)

‒ Ами добре – казах аз ентусиазирано, както можеше да се очаква, ‒ да я повикаме да го направи отново.

‒ О, не – обясни Бънсън. ‒ Тя каза, че няма да го повтори. Накара ни да се закълнем, че няма да я молим никога повече за това. Такава ни беше уговорката.

‒ Но – казах аз заекващ и разтреперан – това не е честно.

‒ Странното е – продължи Шуабак, ‒ че тя от известно време искала да го направи, но изчаквала теб да те няма, защото не искала да те разстройва.

‒ Да ме разстрои? Мен? Шегуваш ли се? Мен да разстрои? Шегуваш ли се с мен? Наистина ли?

Още можете да видите вдлъбнатината в тротоара, където си блъсках главата през следващите четиридесет часа. Вярна на обещанието си, Мери О’Лиъри никога повече не доближи къщичката ни.