Колко е хубаво, когато човек има спомени от морето. Защото е бил там, косите му са били пълни с пясък, изгарял е от слънцето и вятъра, делил е сандвич с непознат ирландски сетер. Морските спомени на Бил Брайсън са смешни по начина, по който човек с чувство за хумор като него описва реалността. Пожелаваме ви прекрасно лято с разказа „Един ден край морето“ от книгата „Записки от една голяма страна“ (ИК „Еднорог“)!

Всяка година по това време жена ми ме буди с игриво пошляпване и казва:

‒ Имам идея. Хайде да отидем с колата до океана ‒ това са към три часа път, и като стигнем там, да свалим голяма част от дрехите си и да поседим на пясък до свечеряване.

‒ Защо? ‒ питам плахо аз.

‒ Ще бъде много весело ‒ настоява тя.

‒ Не съм убеден ‒ отвръщам аз. ‒ Хората се притесняват, когато си свалям ризата на публични места. И аз се притеснявам.

‒Не, ще бъде страхотно. Косите ни ще се напълнят с пясък. Обувките ни ще се напълнят с пясък. Пясъкът ще полепне по сандвичите ни и ще трябва да го гълтаме. Ще изгорим от слънцето и вятъра. А като ни омръзне да седим, ще можем да поджапаме във водата, която е толкова студена, че те заболява кожата. Привечер ще потеглим за дома заедно с 37000 други излетници и ще се набутаме в такова задръстване, че ще се приберем у дома чак към полунощ. През това време аз ще мога да правя остри забележки за шофьорските ти способности, а децата ще се забавляват, като се бодат едно друго с остри предмети. Ще бъде фантастично.

Трагедията е там, че като англичанка жена ми няма разумно отношение към солената вода, и вероятно наистина ще реши, че такова прекарване е страхотно. Честно казано, никога не съм разбирал пристрастието на британците към морското крайбрежие.

Щатът Айова, където съм израснал, отстои на повече от хиляда километра от най-близкия океан, затова за мен (и за повечето хора, родени в Айова, макар че не съм сондирал мнението на всички), думата „океан“ предизвиква плашещи асоциации с неща от рода на висок прилив и мъртво вълнение. Предполагам, че жителите на Ню Йорк изпитват подобен ужас, като чуят думи от рода на „житни поля“ и „селски панаир“. Езерото Акуаби, където плувах и изгарях на слънце през младежките си години, може да не се отличава с романтиката на Кейп Код или величието на скалистите брегове на Мейн, но пък там няма опасност някое течение да те дръпне за крака и да те откара в състояние на безпомощност до Нюфаундленд. Не, мен ако питат, задръжте си морето до капка.

Затова, когато през миналия уикенд жена ми предложи да отидем с колата до океанското крайбрежие, бях категоричен. Казах твърдо:

‒В никакъв случай! Дума да не става!

Което обяснява защо три часа по-късно се озовахме на плажа Кенебънк в Мейн.

Може да ви се стори невероятно, като се вземе предвид авантюристичния ми начин на живот, но досега съм бил на американско океанско крайбрежие само два пъти ‒ единия път в Калифорния, на дванайсет години, когато успях да сваля цялата кожа на носа си (това е действителен случай), защото като достоен жител на Айова не прецених движението на оттеглящата се вълна и се гмурнах с главата надолу в пясъка, и веднъж във Флорида ‒ тогава бях студент и толкова пиян, че не бях в състояние да забележа п одробности от пейзажа като някакъв си океан.

Така че не претендирам да говоря на тази тема като авторитет. Единственото, което мога да кажа, е че ако се съди по плажа Кенебънк, американските и английските плажове нямат много общи черти. Да започнем с това, че тук няма кей, крайбрежна алея за разходки или зали за аркадни игри; никакви магазинчета, в които по силата на някакво чудотворно ценообразуване всичко струва една лира; няма будки, от които можеш да си купиш картички с хитри надписчета или смешни шапки; няма чайни, няма откъде да си купиш риба с пържени картофи; няма кой да ти гледа на ръка; няма зали за бинго, откъдето да се разнасят безтелесни гласове, обявяващи загадъчно: „Номер 37 ‒ викарият пак е в храстите“ или каквото там обикновено казват. Всъщност няма никаква комерсиализация ‒ просто една дълга крайбрежна улица с множество вили, огромен, слънчев плаж, и безкрайно, враждебно море отвъд него.Това не означава, че хората по плажа ‒ а те трябва да бяха няколко стотици ‒ страдаха от лишения. Бяха си донесли всичко, от което някога биха могли да се нуждаят като храна, напитки, чадъри, сенници, шезлонги и гумени дюшеци. Амундсен е тръгнал за Южния полюс с по-малко провизии, отколкото тези хора си бяха взели за плажа.