Теодора Цонева: Платила съм си сметката, сега искам да обичам

Теодора, абсолютното копие на баща си, големия актьор Коста Цонев, разказа пред EVA в края на лятото бурната си история, но, за съжаление, скоро след това направи опит за самоубийство. Прочетете за сложната й и превратна съдба, защото само така ще я разберете.

Ваня Шекерова 09 October 2017

Снимка: Светослав Караджов

 

Не мога да нарека любов това, което съществуваше между нас. Много голямо харесване, чувствахме се много добре заедно. Бяхме на един акъл. Имаше и страст, не беше чисто механично правене на дете. Решихме, че тоя влак не ни се изпуска. И го направихме по взаимно съгласие. Аз бях сигурна, че искам да го направя, питах него дали е сигурен. На мъжете поведението нали го знаеш, може на другия ден да се събудят с друг акъл. Така че помисли, помисли и каза окей.

Аз тогава бях абсолютно сигурна, че ще мога да остана в Ню Йорк. Някак си не си го представях като проблем. Може би съм подходила доста безразсъдно, признавам. Но бях убедена, че ще намеря начин да остана, за мен нямаше връщане назад.

Мария, дъщерята на джаза

Много рядко се случва една жена да разбере на третия ден, че е бременна. Разговаряла съм и с доктори. Може, но е много рядко. Аз наистина на третия ден почувствах, че не съм сама. Чисто физическо напрежение тук на ниското, нещо като че ли те опъва отвътре. Със сина си усетих същото по-късно. Обадих се на третия ден на Лари и му казах: да знаеш, че нещата станаха. И... мълчание. Вика: ама как така? Отвръщам: ами ей така. А той – как е възможно толкова бързо да знаеш, че е станало? Знам, може да не ми повярваш, но знам. После като се опитвах пак да му звънна, се включваше телефонен секретар. Телефонен секретар, телефонен секретар, а наближаваше времето, когато изтичаше срокът ми на пребиваване. И заради това не можех да си намеря работа – не че нямаше, но нямах законно право да работя. Беше минал 11 септември 2001, аз съм там 2004 – значи вече има една известна стагнация, хората са подплашени, никой не рискува да те наеме на черно. А не можеш да наемеш квартира, ако нямаш работа, никой няма да ти даде квартира без пейчек. Времето изтече и аз се прибрах. Минах през леля в Италия и останах при нея известно време, после си дойдох в България.

фотография Светослав Караджов

Не мога да кажа, че моето семейство не се беше леко попритеснило, особено мъжете. Татко ме убеждаваше да направя аборт. От София успях да се свържа с Лари по едно време и поговорихме. Казах му, че съм в еди кой си месец, всичко е наред, а ти какво мислиш по въпроса. Аз съм интелигентна, ако ми разрешиш известно време да живея в твоята къща, ще си намеря работа и ще бъда самостоятелна. Но ще можем и двамата да присъстваме в живота на това дете. Той ми каза: ти си имаш семейство, намери си сама работа, намери си къде да отседнеш, в моята къща жени не прибирам. Беше категоричен. И така аз се запознах за втори път с депресията. Стана ми много криво. Оказах се с едно семейство, за което е доста важно какво ще кажат хората. И някак си имаше леко съпротивление, но трябва да кажа, че майка ми и брат ми по-плътно застанаха зад мен, а на баща ми му трябваше време. След това и той разбра, че това дете ще го раждам категорично, и се примири.

Мария е с моята фамилия, но е припозната 2009 г. В американското посолство в Рим подписах едни документи, в които удостоверявам, че Лари е бащата, и по този начин се получи припознаването. В САЩ той се води неин баща. В България е променен актът й за раждане, майка ми успя да го уреди това. Но Мария е с италиански паспорт, в който е с моите имена. Когато я родих в София, бях вече италианска гражданка. В италианското посолство в София отидох с акта за раждане и я регистрираха като италианска гражданка.

Трябваше да раждам със секцио – аз съм с много силно късогледство и лекарите не ми препоръчаха естествено раждане. Докторката определи датата 15 август. Аз исках да я кръстя Ариста, преведено от гръцки означава звезда. Освен това така се казваше звукозаписната компания на Уитни Хюстън. Но в момента, в който разбрахме, че ще раждам на Богородица, майка ми вдигна телефона и каза: да не си посмяла да я кръщаваш с каквито и да е други имена, защото тя идва с името си. Вдигнах ръце и се съгласих веднага. Това е едно от най-красивите женски имена.

Все още живея с мисълта, че мечтата ми да пея джаз може и да се случи. Но се научих да не ръчкам много огъня, малко да се събера и да имам търпение. Има една максима, че абсолютно всичко идва при този, който умее да чака.
Като се роди Мария, имах здравословни проблеми и майка ми много ми помогна. Заради късогледството ми забраниха и да кърмя. А от цялата стресова ситуация ми се втвърди жлъчката, направо се циментира. Върнала съм се от родилния дом с бебето в стария апартамент на баба ми срещу църквата „Св. Георги“, още ме боли коремът. И пристига моята приятелка Джо, с която сме съученички, говорим си, а аз изпитвам някаква канска болка около слънчевия сплит. Казвам й, че не мога да дишам, а тя ми поглежда очите и ме праща да се погледна в огледалото. Веднага бърза помощ, Токуда, Джото събира багажа на бебето и вика майка ми да дойде да я вземе. Разбра се, че е жлъчката. Баща ми веднага ме прехвърли в Правителствена болница, където цял месец лежах на системи. Някакво лекарство постепенно, постепенно ми разреди жлъчката. После още 6 месеца пих хапчета. Мария беше при майка ми, докато бях в болницата. През това време тя гледаше и Арис, на сестра ми детето. Въобще майка ми през цялото време беше зад гърба ми, подкрепяше ме и много ми помагаше.

Като излязох от болницата, мама ме остави още известно време да се окопитя и после ми доведе детето. Докато си я гледах сама, идваше всяка вечер, къпехме я заедно, давахме й да яде и после мама се прибираше при Васко.

През зимата почина баба ми в Италия. Бях в пълен блокаж и една сълза не можах да отроня тогава. Тя ме е отгледала, години по-късно плаках за нея. Бях наистина зле – сама с бебето, с тази болежка. Но се лекувахме със Стиви Уондър – гушвах Мария и танцувахме из целия хол. Като пукна пролетта, викам: мамо, тая няма да я бъде. Втори път се опитах да остана тук, но... трябва да пея. И се върнах в Сан Ремо. Чувствам се човек, когато съм с микрофон в ръка. Иначе просто не виждам смисъл. За това съм работила, съзнателно, с всичките си сили и това трябва да правя.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР