Погледнете снимката на корицата на новия роман на Милен Русков „Чамкория“. Вляво от двете закачливо гледащи дами е вдъхновителят на образа на главния герой – бай Славе, „шефьор“ от Банишора, вечно мърморещ по адрес на „т.нар. си семейство“, което трябва да издържа, карайки омнибус по линията София–Чамкория.

Милен Русков видял снимката на сайта lostbulgaria.com и измислил история за хората от омнибуса, за госпожиците, наречени от него Мици и Греци, за тайнствения мъж на една от задните седалки, за инженера немски възпитаник. Действието се развива през 20-те години на XX век, един от невоенните периоди с най-висока насилствена смъртност в историята на България, когато взаимно се изтребват комунисти, военни, тайна полиция, македонисти, анархисти, обират се банки в полза на делото, гърмят атентати, в пещите на Дирекция на полицията „изчезват“ Гео Милев и Йосиф Хербст... Докато кара пътници към Чамкория, бай Славе разсъждава за ставащото около него и си спомня за участието си в най-важните събития от това време.

Подобно на „Старецът, който скочи от прозореца и изчезна“ и той се озовава неизменно там, където ври и кипи – когато се случва кървавият атентат на „Св. Неделя“, когато по-късно бесят атентаторите, когато анархисти стрелят по цар Борис III в прохода Арабаконак, когато товарят чувалите с жертвите на Белия терор, бай Славе е там и коментира на сочния си банишорски сленг.

Русков е в силата си, създавайки микроезик, подобно на този във „Възвишение“. Софиянци по това време са „екали“ много по-отчетливо от днес – „стига моле ви се“, говорили са на „че“. Милен Русков е работил сериозно с тогавашната преса, вписва в романа си много цитати от вестници и списания и създава почти физически усещания у читателя за цветовете, ароматите, шумовете на някогашна София, в която – освен престрелки – е имало конкурси за красота, офицерите са ухажвали госпожиците на танците в Градската градина, шефьорите са чакали клиенти на пиацата и са се чудели как да изплащат лизинга на колите си, царят е ходел на лов в горите край Чамкория, а в зоопарка е имало крокодили и пингвини.

В интервю Милен Русков признава, че е искал да съкрати обемния си труд с 25%, но успял само с 10, което донякъде е жалко, защото на моменти романът губи ритъм, натежавайки с безкрайните и дори повтарящи се разсъждения на бай Славе. Въпреки това софийският тарикат, шефьорът на омнибус бай Славе, чиято човещина често надделява над негативизма и мърморенето, е образ, който оставя дълъг послевкус, както и разбирането, че дори в най-тежките периоди в историята хората живеят живота си, пият пиво, задлъжняват на банките, женят се и после „съжалеват“, но живеят.