Сблъска се с това в предаването „Звездни стажанти“, нали?

Едни хора, не знам хора ли да ги нарека... Аз, казва, искам да ти кажа какво мисля за тебе. Как не ме интересува твоята истина, отвърнах. Защото ако ти знаеш аз какво мисля за теб, ще се гръмнеш. Ние сме различни галактики, няма да се срещнем, не си в моя кръг. А това, което някои риалити формати наложиха – да си казваме истината, е такава тъпотия!

И да си показваме простотията, че и да се гордеем с нея под мотото бъди какъвто си!

Да, да се гордееш, че си неук, неграмотен. Какво като не съм чела „Великият Гетсби“, аз съм си такава! Ма умри, засрами се, че си си такава. Ако го кажеш по друг начин, съжалявам, не съм чела, кой е този Гетсби, може и да станеш симпатична на другите. Аз също не съм нито по-добра, нито по-умна от вас, но искам всеки ден да научавам нови неща и всеки ден се боря с лошотията си. В това е разликата.

Ако кажа, че не го харесвам, ще ме питаш защо не го промениш. Много пъти съм съжалявала, че не съм опитала да живея в нормален свят. Не казвам по-добър или по-лесен, а нормален. Не мога да се оплача от кариерата си, имам прекрасно дете, но живея както повечето българи в безнадеждност. Все сме най-зле и това много ме потиска. Вървиш по улицата и минава каруца с кон. Не желая да живея в това, не желая! Всичките усилия да има цветя, да има хубави заведения са толкова нищо в сравнение с генералното зле на тази страна. Разсипвам се, че животът ми мина в този ад.

Обаче пееш, без да чакаш покана!

Като съм в колата, обикновено с Владо, пеем възрожденски песни, партизански, руски маршове, арии от опери. Дъщеря ми като малка не знаеше, че може да се противи, сега страшно се гневи, като е с нас. Ние крещим до счупване на стъклата, много обичаме да пеем с Владо. Вчера се виждахме с колеги от ВИТИЗ, с които завършихме, и пак пяхме на масата. Радвам се, че скоро в „Като две капки вода“ пях Леа Иванова. Толкова хора ме питат защо съм спряла да пея. Сега имаме концерт в Лондон с Мамалев, Тончо Токмакчиев, Камен Во, пак ще пеем.

Кое е хубавото, което те разплаква?

Само от хубаво плача. Лошото ме мобилизира. Е, ако загубя човек, плача, но това е за хубавите си спомени за този, когото изпращам. Добротата, човечността, поникнало цветенце напролет ме вълнува. На книги как плача! Замрежват ми се очите, трия ги и продължавам да чета. Аз се оставям на емоциите си, не се боря с тях. Оставям ги да излизат от мен. От добра дума плача. Благодарна съм за всяка такава, за всяко мило нещо, което ми казват и пишат. Какви неща ми пишат непознати хора!

Как си се представяш след примерно десет години?

Ох, аз не мога да си представя след една какво ще е. Чудя се какво ще правя след края на снимките на сериала. Сърцето ми се къса. Нито имам ново предложение за работа, нито идеи. Не съм от актьорите, които имат свои проекти и ги гонят и търсят спонсори, канят режисьори. Винаги съм била на принципа, че актьорът трябва да бъде поканен. Никъде не съм на щат. Надявам се, че ще има нови хубави предложения...

За киното ли говориш?

О, там няма никаква надежда за мен, защото българските режисьори точно обратно на практиката по света не канят известни актьори. Хората се чудят как да си осигурят популярно лице във филма, което ще доведе зрители, фенове. В България е точно обратното – о, не, не, не, този е много изхабено лице. Кой знаеше, че Мартина Вачкова може да бъде и драматична актриса, ако не беше този сериал? Тези режисьори луди ли са да смятат, че един добър актьор може да има изхабено лице? Все едно да кажеш това за Робърт де Ниро, за Кейт Бланшет, Мерил Стрийп... Умират българските режисьори те да си открият някого, да го вземат от улицата и да го направят артист. Въртят си едни и същи лица и си откриват натуршчици. Слава Богу, че телевизиите сега снимат сериали, а аз съм в най-хубавия. Това беше моят шанс. А след десет години се надявам вече да съм отишла да живея на село. И на Владо много му харесва, той обича да рови земята...

На 26 май се навършват 85 години от рождението на баща ти. Как общуваш с него, Марта?

В моменти, когато се чудя как да постъпя, се питам как той би го направил. Дали би ме подкрепил... Знаеш ли, в началото, като си отиде татко, не плачех за него. Сега, като гледам филми, се скъсвам. Особено като го гледам как се смее. Така съжалявам, че не е до мен, да го видя това щастие. Щом ми се случи нещо хубаво, си казвам, ето, той е с мен. Ангел, имам си ангел пазител. Когато съм много зле и съм се отчайвала, майка ми казваше – нали знаеш, че той ще оправи всичко, ще те изтегли. Наистина си мисля, че той си е отишъл, за да направи място за мен. Докато бях студентка във ВИТИЗ, бях неговата сянка. Само се говореше зад гърба ми, че съм с връзки. Той като че ли си отиде, за да ми направи място сама да си прокарам пътя.