„Тони Ердман” е честен и нежен филм. Комбинацията е рядко срещана и при филмите, и при хората, та затова ако попаднеш на нея, няма как да не я запомниш. Преди години „Изгубени в превода” на София Копола се вряза в съзнанието ми именно защото в него много силно се усеща тази особена комбинация. Между другото, убедена съм, че „Изгубени в превода” и „Някъде” (също на София Копола) са сред любимите филми и на Марен Аде, режисьорката на „Тони Ердман”, още повече, че и в „Някъде” става въпрос за баща и дъщеря, за маските, които ги разделят, но и ги събират, за отчуждението. Да, в много филми става въпрос за отношенията между баща и дъщеря, но Марен Аде определено се е вдъхновила от начина, по който Копола използва градската среда във филмите си, от дългите паузи на мълчание, от кадрите, в които камерата продължително наблюдава героите, но не в драматичен близък план, а от дистанция – така, както понякога наблюдаваш непознат, привлякъл с нещо вниманието ти. Спирам за Копола, която е една от най-великолепните жени в киното.

Възрастен мъж (Михаел Витенборн), който спокойно можем да определим като „откачалка” (има такива хора, нали, и нямаме правилна дума за тях) отива на гости на дъщеря си Инес (Сандра Мюлер), която прави суперкариера в някаква корпорация, понеже усеща, че нещо с детето му не е наред. Всъщност Инес просто живее в лапите на един от онези гигантски бизнесмеханизми, които упорито се опитват да превърнат всичко в живота на служителите си в бизнес – рождените дни, питието след работа, вечерите с приятелки, шопингът, секса, всичко. Нито един разговор не е просто разговор и нито една среща не е просто среща. Да ти кажат, че си звяр и имаш жестока захапка, е най-големият комплимент, лицемерието е тотално, всякаква интимност е мъртва отдавна, вярваш сто пъти повече на някакъв „коучър”, който ти говори глупости по скайп, отколкото на собствения си баща, а думата „предизвикателство” е свещена и в името на предизвикателството трябва да си готов на какви ли не дивотии. Така показваш, че си мотивиран служител, позитивно мислещ..... Сещате се за какво става въпрос. Мислите, че е преувеличено и не познавате такива хора? Помислете пак.

На бащата му става зле като вижда какъв живот живее детето му и как вече говорят на различни езици и решава да й помогне по единствения възможен начин – като влезе в нейните обувки и започне една игра. Така както го е правил вероятно стотици пъти, когато тя е била дете. Дали не е истина, че родителите могат да намират общ език с децата си, независимо от възрастта им, само чрез игра? Само чрез игра вероятно може да се преодолее времето, което разделя едните от другите.

Най-прекрасното в „Тони Ердман” е именно този „домашен театър”, който разиграват бащата и дъщерята и тази възхитителна идея на Марен Аде, че понякога измислицата, фантасмагорията, костюмите, перуките, изкуствените носове и мустаци и прочие могат да сближат двама души сто пъти повече, отколкото истината, реалността, сериозните разговори. Във филма присъства и един още по-фин пласт, в който бащата и дъщерята просто си прощават за това, че времето ги е отдалечило, че единият е пораснал, а другият – остарял и че този процес е необратим. Прощават си, че са се променили. Могат да играят, но нищо не може да отмени факта, че вече са се променили. Тук, разбира се, всички плачем и е хубаво да си поплаче човек на такъв филм, честна дума.

Темата не е нова и на прима виста се сещам за четири великолепни филма, които разказват подобни истории – класическия „Токийска история” (1954) на Ясуджиро Одзу, „Роднини” (1982) на Никита Михалков, „Послеслов” (1984) на Марлен Хуциев, „Всички са добре” (1990) на Джузепе Торнаторе с Марчело Мастрояни. Във всички тях работи ето този психологически механизъм – някой, който е свързан с детството ти, изведнъж се появява в живота ти на възрастен и виждаш до каква степен си станал някой друг. А това винаги е тъжно.

Хубавото при „Тони Ердман” е, че не е сантиментален, не разчита на драматични върхове и спадове, на демонстративни катарзиси и клиширани моменти на прошка, осъзнаване и така нататък... Честен и нежен, това е.

За мен бе огромно удоволствие да гледам този филм.

Имате още три възможности да го гледате – на 25 март (събота) от 18:00 ч. в ОКИ Дом на културата „Искър” и от 20:45 ч. в Евро синема, и на 29.03 (сряда) от 18:30 ч. в Културен център на СУ.